Кръв по снега [bg]

Някакъв тип му се обадил. Натискал се да пласира за него вместо за Рибаря. Помолил да се видят на дискретно място, за да уговорят подробностите, без Рибаря да заподозре. „Вече не издържам вонята на риба“, така се мотивирал. Струваше ми се, че е трябвало да поработи още върху съчинението си. Хофман смяташе, че Рибаря му залага клопка, за да го очисти.

На следващата вечер причаках кандидат-сътрудника в парка на билото на възвишението „Свети Ханс“. Оттам целият парк се вижда като на длан. Според слухове тук някога извършвали езически жертвоприношения, затова днес витаели призраци. Майка ми пък твърдеше, че там печатарите варели мастило. За мен това е мястото, където се изгарят отпадъците на града. През въпросната вечер синоптиците обещаваха минус дванайсет градуса и не очаквах да се мерне жива душа. В девет без десет по нанагорнището към кулата се зададе мъж. Въпреки студа челото му лъщеше от пот, когато се добра до билото.

— Подранил си — отбелязах.

— Ти кой си? — попита той и избърса челото си с шала. — Къде е Хофман?

Едновременно посегнахме към оръжията си, но аз се оказах по-бърз. Улучих го в гърдите и в ръката точно над лакътя. Той изпусна пистолета и политна назад. Тупна в снега и замига срещу мен.

Опрях дулото в гърдите му:

— Колко ти платиха?

— Двай… двайсет бона.

— Според теб сумата достатъчна ли е, за да убиеш човек?

Той си отвори устата и пак я затвори като риба.

— Така или иначе с теб е свършено, затова не се пъни да се правиш на оригинален. Просто ми отговори.

— Имам четири деца и живеем в две стаи и кухня.

— Дано Рибаря ти е дал аванс — казах и дръпнах спусъка.

Той простена, но продължи да мига. Взирах се в двете дупки на палтото му. Разтворих го.

Носеше броня. Не бронежилетка, а шибана желязна ризница, каквато са използвали викингите. Поне така ги представяха на илюстрациите към сборника „Саги за кралете на Севера“ от Снуре Стурлюсон. Като дете непрекъснато я вземах от библиотеката и накрая ми отказаха да ми я заемат повече. Желязна ризница. Как няма да се изпоти!

— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах.

— Жената ми я изработи. За ежегодната историческа възстановка на битката при Стиклеста.

Прокарах пръсти по малките железни халки, вплетени една в друга. От колко ли такива халки се състоеше цялата ризница? От двайсет хиляди? От четирийсет хиляди?

— Сега не ме пуска да излизам без нея — допълни раненият.

Броня за възстановка на убийството на норвежкия крал светец.

Опрях дулото в челото му.

— „Повали ти кучето, което желязо не може да рани дори!“[1]

— Снуре — прошепна той. — Улав Светия в разгара на битката при Стикле…

— Позна — прекъснах го и стрелях.

В портфейла му намерих петдесет крони, снимка на съпругата му и лична карта с име и адрес.