Войните ги започват неудачниците [bg]

— Ще се кача при Шустов — Корнилов кимна към стоящата отпред черна деветка на заместника си и отвори вратата. — Да вървим, студент, да видим какво става тук.

— Да, патрон, — обидено измърмори лейтенантът, излизайки от колата.

Обръщението „студент“, взето на въоръжение от майора, не му харесваше, и той си обеща обезателно да протестира срещу него.

Изобщо Васкин смяташе, че страшно му е провървяло: да попадне „на партито“ на самия Корнилов, в отдела за специални разследвания на градското полицейско управление, се считаше за невъзможно. Андрей Корнилов беше жива легенда в академията, а и не само в нея. В страната нямаше нито един полицай, който да не беше чувал за майора. Нито едно неразкрито дело за четири години, откак съществуваше отделът, и златна значка номер едно, връчена лично от президента — тези неща говореха сами по себе си.

Въображението на Васкин рисуваше мъжествения образ на харизматичния герой на Московското полицейско управление: твърд напрегнат поглед във внимателните очи, плътно стиснати устни, командирски глас, широки атлетични рамене, задължителният кобур под мишницата, а в него задължителният… не, не ПМ, разбира се, а нещо като браунинг хай-пауър.

Суровата реалност разсея този образ като дим.

Първото, което видя Васкин, щом се появи в отдела, беше именно кобурът. Празен, покрит с дебел слой прах, той самотно висеше на закачалката до вратата. Самият Корнилов се оказа кльощав, като че ли изсушен човек със среден ръст, средно телосложение и измачкан сив костюм. Рядката му безцветна коса беше разрошена, а полузатворените очи гледаха на света, или поне на самия Васкин, с откровено безразличие. След като измърмори някакво двусмислено и нечленоразделно приветствие, Корнилов пое по някакви дела, нареждайки за довиждане „да се вписва в колектива“. Владик се вписваше до края на работното време, след това си отиде в къщи. А в шест сутринта го вдигна на крак телефонът: майорът го взимаше със себе си на оглед.