13-те светини [bg]

Джудит пусна котарака на пода и отиде до края на вестибюла, като се препъваше в разкъсаните ориенталски черджета. Опита се да отвори вратата на хола. Успя, но само наполовина. Надзърна и видя, че противният диван, тапициран с конски косъм, който винаги я бе отвращавал, препречваше вратата. Бяха го изтърбушили напълно, гърбът му беше насечен и отворен в едно голямо „X“, жилавите косми се бяха посипали по пода, смесени с перушината от осемте шарени възглавници, които сама беше избродирала. Абаносовата етажерка от епохата на крал Едуард лежеше под ъгъл срещу преобърнатия фотьойл, чекмеджетата и вратите висяха отворени, а тъмното дърво бе издраскано, все едно бе рязано с нож.

Стотиците фини порцеланови чаени чаши, които бе колекционирала цял живот, се търкаляха по пода, строшени на хиляди парчета. Всички снимки бяха пометени от стената — спомените от цял един живот бяха изпокъсани, смачкани и разпилени по пода.

— Полицаите пристигат — Сара понечи да прегърне възрастната жена, но Джудит се отдръпна. — Има ли нещо, което да мога да направя? — попита тя плахо.

— Нищо — рече Джудит, която постепенно осъзнаваше, че животът й, такъв, какъвто е бил досега, вече е свършил. — Никой нищо не може да направи. — Тя сложи ръката си на парапета, за да не падне. — Трябва да погледна и горе.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не. Благодаря ви. Моля ви, изчакайте само да дойдат полицаите.

Най-страшни бяха разрушенията в спалнята. Леглото беше разсечено на части с някакво остро като бръснач острие. Лимоновожълтото дебело одеяло, в което покойният й съпруг имаше навика да се увива, докато гледаше телевизия, лежеше на пода на парцали. Джудит взе едно парцалче, като се опитваше да усети аромата от спомена за мъжа, с когото бяха споделили животите си.

Знаеше, че скоро ще го види.

Разгледа останалата част от стаята. Нищо не бе пощадено. Нямаше дреха, която да не бе извадена от гардероба и която да не бе систематично разрязана и накъсана. Останките от чифт скъпи обувки на висок ток, които преди много време носи на първото причастие на племенника си, бяха натикани в преливащата тоалетна чиния. Острата миризма на урина беше почти непоносима. Джудит затвори вратата и допря челото си до хладното дърво. В очите й запариха сълзи, но тя бе решила да не плаче.

Спалнята, която Джудит превърна в кабинет, бе разгромена по същия начин. Подът беше покрит с хартии — десетки години внимателно събирани и подреждани бележки, които преди бяха чисто и старателно подредени и каталогизирани, а сега бяха най-безцеремонно разхвърляни навсякъде. На библиотечката не бе останала нито една от любимите й книги. Кориците бяха скъсани до една, а на някои по-стари томчета липсваха кожените подвързии. Оригиналните илюстрации към нейните детски книги се въргаляха по пода, стъклата бяха строшени, дървените рамки изпочупени, а върху картините се мъдреха мръсни следи от обувки. Двадесет и петгодишната пишеща машина, на която тя написа първата си книга, лежеше строшена, сякаш някой беше скачал върху нея. Компютърът й бе напълно унищожен, с грамадна дупка в средата на монитора. Тя се наведе и вдигна някакъв лист от пода. Страница двадесет и втора от ръкописа на последната й детска книга — цялата беше намазана с изпражнения. Джудит пусна страницата на пода и най-накрая от очите й потекоха горчиви сълзи. Дори и да има време, оправянето на тази бъркотия ще й отнеме няколко години.