Бъдеще [bg]

Та той спокойно можеше да просъществува още хиляда години и да си остане все така млад, може би дори би свалил някого другиго килограм... Само да бях успял да го спася.

Ако го бях изпратил с мир по-нататък, посещението ми в къпалнята можеше да си остане тайна. А сега ще ме търсят като свидетел. И всичко беше напразно.

Пробивам си път през жужащата човешка маса. Мразя тълпата.

Всеки път, когато се окажа на място с прекалено струпване на човешки тела, заобикалящи ме, притискащи се към мен, непозволяващи ми да се движа и дишам, увиснали на лактите ми, тъпчещи обувките ми - започва да ме тресе. Иска ми се да закрещя, да помета всички едновременно и да избягам, стъпвайки по чуждите крака и глави. А няма къде да избягам. Колкото и кули да строим, няма място за всички.

Имам си свой начин на придвижване през обществените места, наричам го „ледоразбивач“ Трябва да се движа леко странично, издал напред левия си лакът и облегнал десния си юмрук в лявата длан; така превръщам тялото си в здрава рамкова конструкция. Пренасяш центъра на тежестта си напред, сякаш залиташ, и с лакът се врязваш в тълпата. Вклиняваш го между блъскащите се хора и вмъкваш себе си подир него. И докато останалите се ръгат един в друг, отъркват се, нервират се, ругаят, притискат се тайно в околните, аз поря това Брауново стълпотворение и се нося през него.

Ако не бях изобретил този метод, отдавна да съм се побъркал. Навярно щях да заседна в тълпата и да се изгубя в нея завинаги.

Едвам се добирам до шлюза. Стискам комуникатора. Сигналът е подаден, шлюзът ме пуска вътре, отрязва всички излишни. Най-накрая съм се изтръгнал от тълпата.

Най-накрая моят блок.

От пода до тавана двайсетметровите оранжеви стени са разделени на равни квадратчета, във всяко от които има вратичка; към стената е прикрепена решетка от стълби, входът към всеки жилищен куб е отделен. Разправят, че архитектите са се вдъхновили от старинните мотели - романтика, такива неща. Разправят още, че такава открита конструкция и жизнерадостните й ярки цветове трябва да помагат на страдащите от клаустрофобия. Да го духат, умници.

След тази проклета блъсканица се нуждая от душ.

На входа на блока има трейдомат, продаващ какво ли не: протеинови хлебчета, алкохол в композитни бутилки, всякакви необходими хапчета. До него стои продавачка, подстригана като пони, с глупави сини очи и бяла риза, разкопчана до третото копче.

- Здрасти! - казва ми тя. - Искате ли нещо? Имаме пресни скакалци!

- Имате ли „Картел“?

- Разбира се! Винаги пазим по една бутилка специално за вас.

- Много мило! Давай я! И скакалците си.

- Сладки или солени?

- Солени. Струва ми се, че това е всичко.

- Но разбира се, че солени! - Тя смешно се пляска с длан по челото. - Както винаги.

Комуникаторът в ръката ми ме моли да притисна към екрана показалеца си - да авторизирам плащането. Автоматът ми връчва пакета с покупките.