![Теменужките са сини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/3/0/temenuzhkite-sa-sini-bg-download.jpg)
Теменужките са сини [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #7
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9542601603
- Переводчик: Дори Габровска
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Теменужките са сини [bg]». Краткое содержание книги:
Алекс Крос никога не е вярвал във вампири. Но когато двама души биват умъртвени по особено жесток начин, предполагащ жертвоприношение, той се замисля. Някой явно вярва достатъчно силно в съществуването им, за да извърши серия от подобни ритуални убийства. Местната полиция е ужасена, дори ФБР са озадачени. Крос поема случая и се озовава в ад от тайнствени клубове и престъпни играчи, в който някой е достатъчно превъртял, за да пресече границата от мрачния ритуал до истинската кръв.
А по петите на детектива продължава да е Мислителя, който заплашва всичко скъпо в живота му. Никога досега Крос не е бил толкова близо до провала, нито се е озовавал в по-голяма опасност. Той трябва да оцелее в тази адска схватка, за да може най-после да разгадае ужасната тайна на заклетия си враг…
Всички мои книги се раждат от кошмарите ми за света…
Първата особеност: въпреки че и двамата бяха голи, убийците бяха оставили бижутата им. Часовници ролекс, венчални халки, голям годежен пръстен с диамант, обици с множество малки диаманти. Убийците не се интересуваха от бижута или пари и вероятно искаха да го узнаем.
Но къде бяха дрехите на жертвите? Дали ги бяха използвали, за да почистят петната и да попият кръвта? Затова ли убийците ги бяха взели със себе си?
Изглежда, бяха прекъснали семейство Броуди, адвокати с успешна практика, докато те приготвяли вечерята си. Имаше ли някаква символика във всичко това? Или някакъв черен хумор? Съвпадение ли беше, или съзнателно бяха нападнали семейството във времето за вечеря? Да изядат богаташите?
Няколко полицаи от малкото градче и известен брой криминолози от ФБР бяха в кухнята, освен нас. Предположих, че местните полицаи вече са нанесли достатъчно вреда, навлизайки в територията на местопрестъплението. Те бяха добронамерени, но вероятно никога преди не бяха попадали на убийство. Видях няколко прашни следи от стъпки по каменния под на кухнята. Съмнявах се, че принадлежаха на убийците или на семейство Броуди.
Джамила вече бе обиколила голямата кухня и се приближи към мен. Бе видяла достатъчно. Поклати глава, нямаше нужда да казва какво си мисли. Местните полицаи бяха изпотъпкали навсякъде.
— Това е повече от странно — прошепна накрая тя. — Тези убийци таят толкова много злоба в себе си. Никога не съм виждала нещо подобно. Такава ярост. А ти, Алекс?
Погледнах Джамила в очите, но не отговорих. За съжаление бях виждал това и преди.
17.
Историята за „вилнеещите“ по Западното крайбрежие убийци заемаше челно място на първа страница на „Сан Франциско Икзаминър“. Адът се беше отприщил.
Уилям и Майкъл видяха как представят темата по телевизията още същата вечер. Бяха впечатлени от самите себе си, въпреки че очакваха историята скоро да стигне до новините. Всъщност разчитаха на това. Такъв беше планът.
Те бяха специални. Избраният екип, който да свърши работата. Сега вече изпълняваха мисията си. Отново в действие.
Вечеряха в един крайпътен ресторант в Уудланд Хилс, на север от Ел Ей. Хората в ресторанта се заглеждаха по тях. И как иначе? И двамата бяха към метър и деветдесет, с дълги руси коси, вързани на опашки, здрави, мускулести тела и облечени изцяло в черно. Уилям и Майкъл бяха като архетипи на модерния млад мъж: комбинация от дивия звяр и принца престолонаследник.
Непрекъснато повтаряха новината по телевизията. Разбира се, основната тема бяха убийствата и сензационният репортаж трая няколко минути. Интервюираха изплашени хора в Лос Анджелис, Лас Вегас, Сан Франциско и Сан Диего, които ръсеха възможно най-тъпите коментари.
Майкъл се намръщи и погледна брат си.
— Нищо не са разбрали. Почти нищо във всеки случай. Какви идиоти! Какви шибани тъпанари!
Уилям отхапа от безвкусния си сандвич и отново се загледа в телевизора.
— Вестниците и телевизията винаги разбират нещата погрешно, братле. Те са част от по-големия проблем, който трябва да бъде разрешен. Като онези двама адвокати в Мил Вали. Свърши ли с яденето?
Майкъл лапна наведнъж остатъка от хамбургера си — беше поръчал месото в него да е почти сурово.
— Готово, обаче съм гладен, трябва да се нахраня. — Красивите му очи бяха замъглени.
Уилям се усмихна и целуна брат си по бузата.
— Да тръгваме тогава. Имам чудесен план за тази вечер.
Майкъл се сепна.
— Не трябва ли да сме по-внимателни? Нали ченгетата ни търсят? Вдигна се много шум.
Уилям продължи да се усмихва. Обожаваше наивността на брат си. Тя го развеселяваше.
— Вдигна се изключително много шум. Ние сме най-великите. Хайде, братле. И двамата имаме нужда да се нахраним. Заслужаваме го. Освен това ченгетата не знаят кои сме. Никога не забравяй това: ченгетата са бездарни и тъпи.
Уилям изкара белия микробус обратно на шосето, по което пътуваха, преди да се отбият в ресторанта. Съжаляваше, че не бяха взели тигъра със себе си, но това пътуване бе твърде дълго. Паркира пред един неприятно осветен търговски център и огледа табелите — големи търговски вериги и банка. Мразеше ги всичките, както и хората, които пазаруваха в тях.
— Да не мислиш да си търсим плячка тук? — попита Майкъл. Сините му очи бързо обходиха магазините със загрижено изражение.