Дъщерите на Пандора [bg]

Гласове!

По-силни. По-високи. Пищящи.

Неразбираеми викове, ехо.

Гласове. Гласове. Ехо. Ехо.

Не!

Тя се сви на седалката, когато болката я връхлетя. Дейви изпищя. Трябваше да стане. Дейви беше силно уплашен. Трябваше да се погрижи за… Гласовете затихнаха, след това съвсем заглъхнаха. Смътно осъзнаваше, че до нея стои униформеният кондуктор, който й говореше нещо със загрижено лице… Бавно, седна отново. Дейви плачеше. Тя инстинктивно го прегърна и го притисна към себе си.

— Всичко е наред… — Говореше завалено, неясно. Опита се да артикулира звуковете по-добре. — Всичко е наред, Дейви.

— Искате ли да ви заведа до центъра за първа помощ, мис? — казваше в този момент кондукторът. — Има ли някой, на когото искате да се обадя?

— Не, добре съм.

Обаче не съм добре, помисли си, обзета от паника. Мили Боже, гласовете… Ами ако ми се случи отново? Дейви. Трябваше да защити Дейви.

— Може би ми е малко лошо. Ако можете да уредите кой да остане за малко при мен, само докато се обадя на майката на Дейви, за да дойде да го вземе. — Протегна ръка към телефона. — Ще се обадя на майка ти, Дейви. Вероятно това при мен са първите симптоми на грип. — Погали го нежно по главата и го притисна към себе си. — Помниш ли как се чувстваше преди няколко месеца, когато се разболя? Чувстваше се страхотно само след няколко дни, но все пак онези, в които беше болен, никак не бяха приятни, нали?

— Да — съгласи се той и зарови глава в нея. — Не искам да си болна.

— Не съм много болна. Лекар съм, така че знам как да се погрижа за себе си, забрави ли? Утре ще съм добре. — Целуна го по челото. — Ще ми помогнеш ли, като ме хванеш за ръката и стоиш мирно и тихо? Понякога и това помага на хората да се почувстват по-добре…