Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Ще предизвика конфлиг... — Господин Кьопен удари гневно с щеката по пода. Той каза „конфлиг“ и заряза сега всяка предпазливост по отношение на произношението. — Конфлиг! Разбирам ги аз тия работи. Не, мойте оважения, господин сенатер, но, бога ми, вие сте просто неизлечим!
И той заговори разпалено за арбитражни комисии, държавно благоденствие, клетвени декларации и свободни държави...
Слава богу, че пристигна Жан-Жак Хофстеде! Той влезе под ръка с пастор Вундерлих — двама непревзети и весели стари господа от минали безгрижни дни.
— Сега, драги приятели — започна той, — съм ви приготвил нещо. Една шега, нещо весело, куплетче по френски маниер... Слушайте!
Той седна бавно на един стол срещу играчите, които, подпрени на щеките, се облегнаха на билярдите; после извади едно листче от джоба, постави на острия си нос дългия показалец, на който се виждаше пръстен с печат, и прочете с весело, наивно-епично ударение:
Господин Кьопен стоя един миг в недоумение, после заряза конфликти и държавно благоденствие и заприглася на гръмливия смях на останалите; цялата зала кънтеше. Пастор Вундерлих отиде до един прозорец и се закиска — ако се съдеше по движението на рамената му — тихо и сдържано.
Стояха още доста дълго време в билярдната зала, защото Хофстеде беше приготвил няколко шеги от тоя род. Господин Кьопен, разкопчал цялата си жилетка, беше в прекрасно настроение, защото тук се чувствуваше по-добре, отколкото на масата в трапезарията. При всеки удар с щеката той вметваше смешни долнонемски изрази и от време на време декламираше блажено под носа си:
Произнесено с неговия пресипнал бас, куплетчето звучеше някак твърде особено.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Беше станало доста късно, близо единадесет часа, когато гостите, събрали се още веднъж в стаята с пейзажите, понечиха почти едновременно да си вървят. След като всички й целунаха ръка, консулшата веднага се качи горе в стаите си, за да навиди болния Кристиан, като предостави на мамзел Юнгман надзора над прислужничките при разтребване на съдовете; мадам Антоанета се оттегли в мецанина, а консулът изпрати гостите надолу по стълбата и през преддверието чак до пътната врата на улицата.
Остър вятър шибаше дъжда косо надолу. Старите Крьогерови, увити в дебели кожени палта, се мушнаха бързо-бързо във величествения си екипаж, който отдавна ги чакаше. Неспокойно трепкаше жълтата светлина на маслените лампи, закрепени на железни върлини пред къщата, а по-долу закачени на дебели вериги, обтегнати над улицата. Тук-там къщите с пристройки излизаха на самата улица, която се спускаше стръмно към река Трава; пред някои имаше площадки или лейки. Между неравните камъни на настилката беше поникнала трева, която сега беше влажна. Църквата „Света Богородица“ лежеше забулена изцяло в сянка, тъмнина и дъжд.
— Мерси — каза Лебрехт Крьогер и стисна ръка на консула, застанал до колата. — Мерси, Жан! Чудесно беше!
После вратцата хлопна и екипажът затрополи. Пастор Вундерлих и посредникът Гретйенс също поблагодариха и си тръгнаха. Господин Кьопен, облечен в палто с петоредна пелерина, с широкопол сив цилиндър на главата, хванал под ръка дебелата си съпруга, каза с най-добряшкия си бас:
— Легнощ, Буденброк! Хай прибирай се вътре да не изстинеш. Много благодарим. Отколе не бях ял така... Значи, мойто червено по четири марки ти допада, а? Още веднъж легнощ.
Съпружеската двойка тръгна заедно с консул Крьогер и семейството му към реката, а сенатор Лангхалс, доктор Грабо и Жан-Жак Хофстеде поеха в срещуположна посока.
Консул Буденброк, мушнал ръце в джобовете на светлия си панталон, малко зъзнещ в сукнения си жакет, стоеше на няколко крачки пред пътната врата и се ослушваше в стъпките, които заглъхваха по безлюдните, мокри и мътно осветени улици. После се обърна и погледна нагоре по сивата островърха фасада на къщата. Очите му се спряха на девиза, издълбан със старинни букви над входа: „Dominus providebit“[28]. Като поприведе глава, той влезе и заключи грижливо тежката, скърцаща пътна врата. После пусна да щракне ключалката на вратата за антрето и тръгна бавно през кънтящото преддверие. Попита готвачката, която слизаше по стълбата с поднос, отрупан със звънтящи чаши:
28
(лат.) Под божия закрила.