Анн от фермата „Грийн Гейбълс“
- Автор: Монтгомери Люси Мод
- Серия: Анн Шърли #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Анн от фермата „Грийн Гейбълс“». Краткое содержание книги:
— За Бога, дръж си езика — обади се Марила. — Ти приказваш твърде много за едно малко момиче.
След това Анн си сви езика толкова послушно и съвсем млъкна, та продължителното й мълчание подейства на нервите на Марила, сякаш в това имаше нещо неестествено. Матю също си сдържаше езика, но това поне беше естествено, — тъй че закуската беше твърде мълчалива.
Постепенно Анн ставаше все по-замислена и по-замислена, ядеше механично, с големите неподвижни и невиждащи очи, забити в небето през прозореца. Това правеше Марила по-нервна от всеки друг път: тя изпитваше неприятно чувство, че макар телом това странно дете да беше там, на масата, духом то беше в някакво далечно, въздушно царство, носено върху крилата на въображението. Кой би искал да има такова дете у дома си?
А Матю пък искаше да я задържи — най-непонятното от непонятните неща! Марила чувстваше, че той го иска не по-малко, отколкото миналата вечер, и че ще продължава да го иска. Матю си беше такъв — като си науми нещо, продължава да държи на него с най-удивително мълчаливо постоянство — постоянство десетократно по-силно и резултатно със самата му мълчаливост, отколкото ако беше говорил за него.
Когато закуската свърши, Анн се изтръгна от своя унес и предложи да измие чиниите.
— Можеш ли да миеш чиниите добре? — попита Марила с недоверие.
— Доста добре. Обаче по-добре ми върви да гледам деца. Там имам голям опит. Толкова жалко, че нямате тука, за да ги гледам.
— Май че не ми се иска да имам за гледане повече деца, отколкото ги имам сега. Да си кажа правичката, и ти си ми достатъчна. Не зная какво да те правя. И Матю ако не е смешен човек!
— Аз мисля, че той е чудесен — с укор каза Анн. — Той толкова ми допада. Нямаше нищо против моите приказки, те като че ли му харесаха. Аз почувствах, че той е сродна душа, още щом го видях.
— И двамата сте достатъчно смахнати, ако това е, което разбираш под „сродни души“ — подхвърли Марила. — Можеш да измиеш чиниите. Няма да пестиш горещата вода и гледай добре да ги избършеш. Аз имам достатъчно работа тази сутрин, защото следобед ще трябва да отида до „Белите пясъци“ да се видя с госпожа Спенсър. Ти ще дойдеш с мен и ще решим какво трябва да направим с теб. След като свършиш с чиниите, иди горе и си оправи леглото.
Анн изми чиниите достатъчно сръчно, както забеляза Марила, която под око следеше работата й. След това оправи леглото си с по-малък успех, защото никога не я бяха учили на изкуството да се бори с пухен юрган. Но и това някак го направи и го заглади и тогава Марила, за да се отърве от нея, й каза, че може да излезе навън и да се забавлява до обяд.
Анн хвръкна към вратата със светнало лице, с блеснали очи. Но на самия праг внезапно спря, обърна се кръгом, върна се и седна на масата, като цялата светлина и пламък в очите й бяха съвършено заличени, сякаш някой ги бе загасил с едно духване.
— Какво има сега? — строго попита Марила.
— Не смея да изляза — отговори Анн с тон на великомъченица, която се отказва от всички земни радости. — Щом не мога да остана тук, няма смисъл да обикна „Грийн Гейбълс“. А пък ако отида там, навън, и се запозная с всичките тези дървета и цветя, и с градината, и с поточето, няма да мога да не ги обикна. То ми е трудно и сега, не искам да го направя още по-трудно. Толкова много ми се иска да изляза… всичко сякаш ме вика „Анн, Анн, ела с нас, ние искаме другарче“, но по-добре ще е да не отивам. Няма смисъл да обикваш разни неща, щом ще те откъснат от тях, нали? А е толкова трудно да се опазиш и да не ги обикваш, нали? Точно затова така се бях зарадвала, когато си помислих, че ще живея тук! Мислех си, че ще има толкова много неща, които да обичам, и нищо няма да ми пречи. Но тази краткотрайна мечта свърши. Аз съм се примирила със съдбата си сега и затова мисля да не излизам, защото ме е страх, че няма да удържа на примирението си. Моля ви се, как се казва това мушкато там на прозореца?
— Това е мушкато с ябълков дъх.
— О, не съм мислила за такова име. Мислех за онова име, с което сте го нарекли самата вие. Не сте ли му дали някакво име? Може ли да му го дам аз? Може ли да го нарека… чакайте малко… „Гиздавец“ ще му приляга… може ли да го наричам Гиздавец докато съм тук? О, нали ми позволявате?