Убиецът на президента
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убиецът на президента». Краткое содержание книги:
Бившият командос и настоящ военен адвокат е изпратен в Отдела за специални проекти на ЦРУ — нова структура, специализирана в борбата с най-големите заплахи за националната сигурност. Когато началникът на канцеларията на Белия дом е брутално убит, а до трупа му е открита бележка с обещание за нови жертви, сред които е и президентът на САЩ, той разбира, че е изправен пред най-голямото предизвикателство в своята кариера. В екип с чаровна специалистка по психологическо профилиране от ФБР Шон се впуска в атака.
Анонимен сайт в интернет обявява награда от 100 милиона долара за главата на американския президент, а подозренията падат върху безследно изчезнал агент от тайните служби. Едва след приключилата с престрелка драматична ситуация, в която самият той е заложник, Шон си дава сметка, че силите на реда са допуснали огромна грешка, която е длъжен да поправи.
— Добре, няма.
Изминахме няколко крачки по посока на колата и Марголд се обърна да ме погледне.
— С това ли се занимаваш в ЦРУ? С реконструкция на местопрестъпления?
— Не.
— В такъв случай как… Как успя да навържеш нещата?
— Ами… Едно време имах навика да трепя хора.
— Питам те сериозно — тръсна глава тя.
— Добре де, адвокат съм по наказателни дела.
— Ей затова не обичам да работя с типове от ЦРУ като теб! — извъртя очи тя. — Всички до един сте отвратителни лъжци!
Усмихнах се.
— Хайде, влизай в колата! — заповяда тя.
А проблемът на типовете от ФБР е, че всички са отвратителни скептици. Преди да постъпя в юридическия, аз работих известно време в отдел „Специални операции“ и имах някакво понятие от методика и техники.
Ако ми позволите една скромна забележка, бих добавил, че забелязах отъпкания тор още преди да влезем в къщата. За разлика от Марголд, която беше заета да си слага гумените ръкавици и да ми обяснява какъв отвратителен задник съм аз.
— Имаме само пет минути — съобщи на шофьора тя. — Не искам да закъснявам, затова дай газ!
Той покорно натисна педала и колата се понесе по Белантри Фарм Драйв, от двете страни на която се мяркаха миниимения. Някъде към средата на квартала се разминахме с дълга колона микробуси и тъмносини патрулни коли, която пътуваше в обратна посока. Марголд измъкна мобилния си телефон и в продължение на две минути раздаваше инструкции — на своя човек в екипа на криминалистите, които трябваше да вземат отпечатъци от звънеца, да търсят гилзи и да снемат отливки от следите в лехата.
— Да, добре — приключи разговора тя. — По-късно ще намерим време да се отбием, за да направиш отливки и от нашите обувки.
Натисна бутона за изключване, облегна се и извърна очи към прозореца. Вероятно претърсваше мозъка си за нещо пропуснато. Върху раменете на тази млада дама се беше стоварила цяла лавина от лоши новини, с които по мое мнение тя не се справяше особено добре.
— Ти ли си разследващ агент по случая? — попитах.
— Не. Ще го възложат на специален агент Марк Бътърман, един от най-добрите…
— Да не е сред онези, които останаха в къщата?
— Не, те са от екипа за бързо реагиране. А Бътърман живее далеч, на половината път до Болтимор. В момента пътува с конвоя.
— В такъв случай защо изпратиха теб?
— По същата причина, поради която изпратиха теб.
— Защото си духовита, очарователна и умна?
Тя ми хвърли изпълнен с укор поглед и въздъхна.
— Явно умееш да се оправяш с местопрестъпленията, но я да те видим дали си толкова светнат в предположенията…
— Слушам те — рекох.
— Трябват им двама тъпаци, които да поемат вината в случай, че нещата се развият зле и доведат до смъртта на президента.
3.
Почти веднага след това интересно и обезпокоително предположение колата спря пред входа на Централното разузнавателно управление.
— Чакай тук — нареди Марголд на шофьора, а на мен подхвърли: — Вече си у дома, можеш да дишаш спокойно.
— Няма нищо по-хубаво от дома — замечтано отвърнах аз. Само дето това не беше моят дом.
Нека ви разкажа с две думи как се озовах тук. Миналата зима бившият ми шеф — председателят на Военния съд генерал-лейтенант Клапър, стигнал до заключението, че Шон Дръмънд трябва да излезе в дългосрочен отпуск. По онова време бях „адвокат за специални поръчения“ — една загадъчна титла, зад която практически няма нищо. Бях член на малък екип от подбрани съдии, адвокати и юридически съветници, които се грижат за юридическите проблеми на хората, ангажирани в свръхсекретни операции. Това бе един свят на сенките, в който нашето единствено задължение беше да държим осветлението изключено.
Изкарах осем години като прокурор и защитник по различни наказателни дела. Едва ли бих си признал публично, но през тези години започнах да харесвам армията и да си обичам работата. На практика тайничко се надявах, че армията е объркала нещо с досието ми или пък някой умен чиновник е рекъл: „Хей, тоя Дръмънд много го бива в тая работа… Може би ще ви прозвучи смешно и дори налудничаво, но защо да не го оставим там, където е? Това ще бъде най-доброто решение както за данъкоплатците, така и за самия Дръмънд… Ще бъде полезен за всички, нали?“
Точно така, но армията никога не разсъждава по този начин.
Всъщност аз подозирах, че генерал Клапър иска да си почине от мен — нещо напълно разбираемо. Аз имам свойството да дотягам на шефовете си. И тъй, бях даден назаем на адвокатска кантора с договор за една година. Тя се помещаваше в една огромна бяла сграда във формата на подкова, която гъмжеше от абсолвенти на елитни университети, бивши политици и разни надути до пръсване типове с различни видове пълнеж. Според мен Клапър се е надявал, че балонът ще спадне, след което ние ще си седим на чаша шери и ще разговаряме за опера и изтънчени вина, казано иначе — ще станем истински дружки. Но както знаем, никое зло не идва само. Оказа се, че част от личния състав на кантората е затънал до гуша в разни мошеничества, а военният адвокат, когото смених — оказа се адвокатка, при това моя близка приятелка, е била убита. Именно сестрата на тази приятелка — съветничка в общината на Бостън, беше предложила да я заместя аз. Била убедена, че само аз мога да заловя убиеца — някакво гадно копеле, което трепело наред и тероризирало целия окръг Колумбия.