Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
— Тогава още по-добре. Кажи ми какво знаеш за Африка.
Мърсър се усмихна.
— Роден съм там, в Конго. Баща ми беше минен инженер, а майка ми по народност е белгийка. Ходил съм в Конго вероятно двайсет и пет пъти. Не говоря местните езици, освен малко суахили, но френският ми е доста добър. Пускам го в действие, когато не мога да се оправя с английския. Ако искаш да опиша историята на Африка, сегашното политическо положение и икономическите перспективи, ще трябва да седим тук доста време.
— Не знаех, че си роден там. Сам Бекър ми каза, че познаваш Африка.
— Не съвсем. Аз съм минен инженер, а в Африка се правят много проучвания. — Мърсър не спомена, че обича този континент. Въпреки жестокостите, болката и страданията, на които бе станал свидетел там, а и бе сам преживял, той искрено обичаше тази земя и хората и. Родителите му бяха убити от африканци в един от множеството бунтове, но Мърсър не обвиняваше народа за случилото се. Усмихна се, като си представи жената от Руанда, която го кри в селото си шест месеца след убийството на родителите му. Но когато си спомни как бе умряла по време на етническите прочиствания в страната, усмивката му помръкна.
— Какво знаеш за Еритрея? — попита Хайд. Въпросът изненада Мърсър. Еритрея беше изостанала страна дори по африканските стандарти и той не можеше да разбере защо Хайд проявява интерес към нея.
— Еритрея се намира в Североизточна Африка, на брега на Червено море и граничи със Судан, Етиопия и Джибути. Получила е независимостта си от Етиопия през 1993 година. По времето на студената война Съединените щати и Съветският съюз се надпреварваха да снабдяват местните с оръжия и помощи. В момента Еритрея няма природни богатства, индустрия и надежда. Народът живее почти само с гордостта, че за пръв път в съвременната си история е независим.
— Абсолютно вярно — кимна Хайд. — Ако проявиш интерес, имаш шанс да промениш всичко това.
Сервитьорът донесе поръчката им.
— Повечето еритрейци се занимават с отглеждане на добитък — продължи Хайд. — Има само един урбанизиран център, столицата Асмара, единственият град, останал след войната. Страната тъне в разруха. Годишният доход на глава от населението е едва сто и четирийсет долара. Все още Еритрея може да изхранва тримилионното си население, затова гладът засега не се е превърнал в проблем. Но в Судан живеят четвърт милион еритрейци, бежанци, на които умишлено не се разрешава да се върнат, защото приливът на толкова много хора ще съсипе едва кретащата икономика. Това е болезнен проблем за правителството, което иска да върне прокудените в родината им. Но отказва да им помогне, защото не може да си позволи да задлъжнее, и ако не стане някакво икономическо чудо, онези хора ще изгният в най-окаяните лагери за бежанци на континента.
Хайд извади от куфарчето си дебела кафява папка, стегната с ластици.
— Трябва да разбереш, че онова, което ще ти кажа, е строго поверително. Всъщност част от информацията беше декласифицирана от „строго секретно“ на „секретно“.
Хайд плъзна няколко снимки по масата и бързо дръпна ръката си, сякаш образите можеха да го заразят с нещо смъртоносно.
Мърсър бе ходил в Африка, познаваше хората там и не беше безразличен към страданията им. Бе видял ада на земята, докато беше в Руанда по време на гражданската война. Още усещаше костеливите крайници на децата, които бе носил до пунктовете за помощ, където борбата за храна и лекарства беше обречена битка. Мърсър бе виждал опустошенията, нанесени от болестите — холера, малария и СПИН. Бе наблюдавал как човешки скелети се влачат в редици, дълги няколко километра, за да избегнат една война и да попаднат в хватката на друга.
Тези образи обсебваха кошмарите му, но не го бяха подготвили за шестте снимки на масата пред него. Едната показваше възрастен мъж, който лежеше върху ръждясал бидон. Краката му приличаха на чепати вейки. Подивяло куче дъвчеше петата му, докато кръвта на човека изтичаше на земята. Другата беше на момиче, чието лице бе застинало в смъртта, докато униформени мъже чакаха на опашка, за да изнасилят трупа й. На третата имаше дете на неопределена възраст, което махаше към фотоапарата. Тялото му бе осеяно с гнойни рани — черни, течащи дупки в плътта, изсмукващи и малкото останали му жизнени сили.
Мърсър нямаше желание да погледне останалите три снимки. Това бяха изображения на най-страшното, което хората можеха да си причинят един на друг, и той почувства безсилието, което бе изпитал в Руанда. Нещастието беше безкрайно и колкото и да се потапяше в проблема, положението си оставаше отчайващо. Той се ядоса и на фотографа, който се бе скрил зад анонимността на фотоапарата си и не се бе намесил, за да помогне.