Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Нима Дерек я караше да го моли за пощада? Това никога нямаше да се случи. За Холи животът вече бе свършил. Ако искаше да види страх в синьозелените очи, трябваше да почака до края на вечността. Повече нямаше от какво да се страхува. Бе загубила всичко. Всичко.
Накрая Дерек се усмихна с познатата чаровна усмивка, накарала някога Холи и Клер да повярват, че този човек е добър, че ще се грижи за тях, изпълнявайки последното желание на Лоурънс.
— Сбогом, Холи. Радвай се.
С тази насмешка на уста Дерек опря дулото до главата си и дръпна спусъка.
Гърмежът от последния изстрел отзвуча бързо и изведнъж Холи остана съвсем сама. Гласовете от телевизора сякаш се нахвърлиха върху нея и тя побърза да го загаси. После се наведе над посипания с огненочервените рози под и нежно докосна бездиханните телца на брат си и сестра си.
— Холи…?
— Мамичко.
Холи прегърна любящо майка си, но се сети, че трябва първо да повика помощ.
— Ще се обадя за линейка.
— Не, ненагледна моя.
Бледите, треперещи ръце на Клер се протегнаха да докоснат страните на дъщеря си.
— Изслушай ме, скъпа. Трябва да продължиш да живееш. Ти си силна, а и ние с татко ти те обичахме толкова много… Нали ще запомниш това, Холи?
— Да, но…
— Обещай ми, че ще бъдеш щастлива.
— Обещавам. Мамичко, не умирай, моля те!
— Обичам те, Холи…
Клер издъхна, живяла повече, отколкото смъртоносните й рани позволяваха. Нейното любящо сърце отказа да спре, преди тя да промълви последните си думи на обич.
Полицията дойде, повикана от съседите, чули изстрели в къщата. Намериха Холи да прегръща майка си, нашепвайки й неразбираеми нежни слова. С големи усилия успяха да я откопчат от изстиващото тяло. Памучната блузка и златистата коса на момичето бяха просмукани от кръв, а по лицето й се виждаха кървавите следи от последната майчина ласка.
Напълно вцепенена от шока, Холи само поклащаше глава в отговор на зададените въпроси. Всъщност нейните показания не бяха необходими. Зловещата сцена наоколо свидетелстваше най-пълно за станалото. Оставаше неясно само защо този мъж бе убил жена си, децата си и накрая — себе си.
Първоначално градът хвърли вината върху Виетнам. Неморалността на войната бе довела до неморалност, жажда за кръв и лудост своите войници, които никога нямаше да се отърсят от спомените за кланетата в далечните южноазиатски джунгли. За всички изглеждаше обяснимо завърналият се от Виетнам ветеран да се превърне в убиец.
Никой обаче не можеше да си обясни защо мародерстващият войник бе пожалил тринадесетгодишната си заварена дъщеря. След много спорове хората от градеца се съгласиха единодушно, че има само една причина: самата Холи. Вероятно тя бе фаталната Лолита. Умилквала се е около изгубилия разума си по време на войната човек, възбуждайки неговите страсти, после се е забавлявала да удовлетворява тези страсти и накрая го е отхвърлила, отегчена от своята жестока игра.
Все повече се налагаше убеждението, че Холи и доведеният й баща са извършили престъпление от страст. Дерек обаче не е могъл, дори в лудостта си, до убие своята малка съблазнителка, която е обичал. Звучеше правдоподобно. След четиридесет и осем часа в тази версия повярваха всички, дори съседите, предложили временен подслон на Холи.
Полицейските ленти, с които се обграждаше мястото на престъплението, още жълтееха около къщата, притихнала под бледата зимна луна. Беше около полунощ, когато Холи скъса панделките пред предната врата и за последен път влезе вътре.
Най-после бе напуснала дома, в който бе прекарала последните три нощи. Там тя не бе затворник, но и не я желаеха. Съседите, които я гледаха с нескрито презрение, сигурно щяха да изпитат облекчение — а и целият град, — разбирайки, че тя си е отишла завинаги. Холи също копнееше да избяга от обграждащата я враждебност и от малката армия репортери, нетърпеливи да научат от нейните собствени уста историята за прелъстяването и убийствата. Но най-вече момичето искаше да остане насаме с непосилното си отчаяние.
Майката, братчето и сестричето вече не лежаха на пода, но Холи видя кървавите петна, които макар и потъмнели с времето, пред очите й изглеждаха все още яркочервени.
— Ще взема парите, които спестявахме, мамо — проговори тя нежно на празната стая, където бе приключил и нейният живот. — Ще отида в Сиатъл, точно както възнамерявахме да направим. Може би ти ще ме чакаш там, майчице…
Гласът й се пречупи в непоносимата тишина. Холи изпита огромно желание да бъде докосната, прегърната и успокоена от някого. Но тя бе сам-самичка и майка й нямаше да я чака в Сиатъл. Изобщо нямаше кой да я чака.