Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Клер сподели смелия си план с Холи. Златокосата й дъщеря бе навършила тринадесет години и нейните пъстри очи, някога толкова щастливи и изпълнени с оптимизъм, сега гледаха разбиращо, тъжно и сериозно. Холи засия отново, когато чу, че ще започнат живота си отново, в Сиатъл.
— До април ще съберем достатъчно пари — каза Холи, опитвайки се да прикрие радостта си. — Ще избягаме, когато Дерек замине по работа.
Но както пропадна мечтата на Лоурънс за ветеринарна клиника, така пропадна и мечтата за Сиатъл — или поне за някои от тях… През един снеговит февруарски ден — Деня на Свети Валентин, когато Клер и Лоурънс щяха да празнуват 14-годишнината от своя брак, Дерек полудя.
„Сигурно е дрогиран“, реши Клер, като го видя да крачи срещу нея. Тъмните очи шареха подивели: бе някакъв наркотик, който не успокояваше, а възбуждаше и развързваше езика. Той обаче я гледаше съвсем като нормален, когато занарежда с поразително ясен глас:
— Ти моята Валентина ли си, Клер — просъска той и размаха под носа й букет аленочервени рози, — или сърцето ти още принадлежи на безценния Лоурънс?
Клер се усмихна смело и му каза, че го обича, но тогава с ужас осъзна, че нейният отговор всъщност изобщо не го интересуваше. Погледът му издаваше мрачна решителност, а със свободната си от розите ръка бе сграбчил една ловна пушка от колекцията си. Нямаше значение какво ще каже тя. Дерек вече бе съчинил свой собствен сценарий на ужасите.
— Искаш да си с него, нали, Клер? Искаш да бъдеш с Лоурънс!
Двамата стояха в кухнята, а децата бяха във всекидневната. Те не бяха чули нито връщането на Дерек вкъщи, нито изблиците на неговата лудост, нито тихите отчаяни молби на майка си. Телевизорът бе включен и близнаците гледаха повторение на „Клуба на Мики Маус“. Холи седеше до тях на дивана и подготвяше домашните си, но когато започнаха „Приключенията на Корки и Бялата сянка“, тя също се загледа в чудната история на малкото момиченце и неговото смело бяло куче.
Нито Холи, нито децата доловиха нещо, не чуха дори ударите по вратата. Но неочаквано майката и Дерек се появиха пред тях и Холи прочете в очите на Клер трудно прикриван ужас. Момичето светкавично осъзна, че нещо с Дерек не е наред.
— Здравейте, деца — поздрави съпругът на майка им със странно приятен глас. — Какво ще кажете да отпътуваме оттук заедно?
Планираното от Дерек пътуване бе екскурзия до смъртта — на всички, с изключение на Холи. На нея оставяше само паспорт за неописуеми спомени, чийто кошмар щеше вечно да преследва изтерзаната й душа.
Не, Холи нямаше да се спаси никога от изпитания ужас при клането. В стаята продължаваха да отекват стонове и отчаяни молби. Всъщност жертвите — тези, които умряха — имаха по-голям късмет. Тяхната агония бе много по-кратка, а и близнаците бяха твърде малки, за да разберат какво точно ставаше.
Клер и Холи обаче разбираха. Клер се опитваше отчаяно да спаси децата си, като предлагаше своя живот в замяна на техния, застанала пред дулото на пушката. Накрая, уморен от нейните молби, Дерек дръпна спусъка. Обезумяла от ужас, Холи изскочи пред смъртоносното оръжие, закриляйки като с щит братчето и сестричето си и сграбчи със страшна сила цевта.
В сърцето на Холи имаше достатъчно любов. Тя бе закърмена със света на любовта, който бе изгубила на тринадесет години, но който продължаваше да пази дълбоко в душата си. И най-голямата любов обаче не стигаше, за да се пребори с безумието на втория си баща.
Подивелият поглед на Дерек следеше насмешливо проявата на глупава момичешка смелост, после охладня и се изпълни с омраза.
— Ти и твоят баща! — присмя се той. После засъска неразбираеми думи, сграбчи Холи и я притисна до себе си така, че да наблюдава бавното угасване на живота в телата на малките братче и сестриче, вперили неразбиращо огромни, невинни очи в разиграващата се драма.
„Убий ме — молеше изтерзаната душа на Холи пред безмълвните трупове на най-любимите й хора. — Убий ме сега… моля те. Позволи ми да отида при тях… и при татко.“
Холи молеше смъртта да дойде, желаеше я. Тя не се опита да избяга, когато най-накрая Дерек я пусна. Изправи се смело пред него, приемайки края си с достойнство.
„Побързай. Позволи ми по-скоро да отида при тях.“
Дерек се бавеше, наслаждавайки се на тези последни секунди на мъчение и ужас. Насочи пушката към сърцето на изтерзаната девойка, но след безкрайно колебание не дръпна спусъка. Вероятно разбираше, че то бе достатъчно наранено, за да изпита болка от изстрела. Бавно, много бавно той вдигна оръжие към лицето й — към очите, съчетали в себе си светлосиния цвят на Клер и яркозеленото на Лоурънс.