Лабиринтът на отраженията
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Лабиринтът на отраженията». Краткое содержание книги:
Защото там има истинска свобода.
Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…
За жените милостиво се прави изключение. Всичките са прекрасни.
Отпивам глътка джин, нехайно се подпирам на плота. Добре.
Нито един истински бар или ресторант не може да се сравни с виртуалните. Тук винаги готвят вкусно. Тук не се налага да чакаш сервитьорите. Конската доза алкохол не предизвиква махмурлук.
Но що се отнася до напиването, няма проблем. Все пак имаме опит в това отношение… и подсъзнанието радостно се гмурва в алкохолната дрога. Може би междувременно организмът започва да произвежда естествени наркотици — ендорфини, не знам. Във всеки случай, след излизането от виртуалността си още пиян, не ти минава веднага.
— Може ли? — до мен сяда някаква девойка. Русокоса, с чиста, малко бледа матова кожа, обикновен бял костюм. На гърдите има медальонче със златна верижка — със сигурност някаква програмка. Симпатично и слава Богу — непознато лице. Или го е конструирала сама, или е използвала рядка картина, а може би е открила в някой филм симпатично личице, което още не е добило известност.
— Разбира се — извръщам се към нея. Барманът вече й подава чаша вино. Чилийско, „Император“. Девойката има добър вкус.
— Често ви виждам тук — информира ме тя.
Дзън-дзън! — в мозъка ми се задейства аларма.
— Странно — отбелязвам аз. — Не се отбивам чак толкова често тук.
— Затова пък аз наминавам постоянно — казва девойката.
Лъжа.
Мога да изляза от виртуалността и да проверя двайсетината снимки, които пазя в компютъра. На посетителите на бара през последните два месеца — винаги е от полза да се запаметяват новите лица.
Но има ли смисъл, след като и без това помня, че никога не съм мяркал това лице…
— Аз нося и други лица — девойката сякаш чете мислите ми. — А вие никога не си го сменяте.
— Това е скъпо удоволствие — започвам да се преструвам на мухльо аз. — Глупаво е да се правиш на Шварцернегер или Сталоун. А нямам пари да платя на специалист.
— Дълбината сама по себе си е скъпо нещо.
Девойката нарича виртуалността дълбина и това ми харесва.
За разлика от поведението й като цяло.
Свивам рамене. Странен разговор.
— Извинете, нали сте руснак? — пита девойката.
Кимвам. Във виртуалността е пълно с руснаци — никъде по света контролът върху машинното време не е толкова хлабав като нашия.
— Извинете… — девойката хапе устнички, личи си, че се вълнува. — Сигурно съм изключително нетактична, но… как се казвате?
Загрявам.
— Не съм Дмитрий Дибенко. Нали точно това ви интересува?
Девойката изпитателно се вглежда в лицето ми, после кимва. Допива виното на екс.
— Не лъжа — меко казвам аз. — Честна дума.
— Вярвам ви — момичето кимва на бармана, след това ми подава ръка. — Надя.
Стискам ръката й и се представям:
— Леонид.
Ето, че се запознахме, сега можем да минем на „ти“. Дълбината е демократична. Прекалено любезният тон тук се възприема като оскърбление.
Девойката отмята назад коси — красив и естествен жест. Подава чашата си на бармана, който светкавично я пълни отново. Обгръща с поглед залата.
— Как мислиш, той наистина ли посещава виртуалността?
— Не знам. Сигурно. Журналистка ли си, Надя?
— Да — тя се поколебава за миг, после изважда от чантичката си визитка и ми я подава: — Ето…
Визитката е пълна — освен интернет адрес, включва и номер на гласовия телефон, име и презиме. Надежда Мещерская. Списание „Пари“. Репортер. „Windows-Home“ мълчи — значи, визитката е чиста, само лични данни, без никакви изненади. Пускам визитката в джоба си и казвам:
— Благодаря.
Обаче отговор на жеста няма да последва, уви. Но Надя не го и очаква.
— Странно нещо е дълбината — подхвърля тя и отпива от виното. — Ето сега аз съм в Москва, ти си някъде в Самара, това момче е в Пенза…
„Момчето“, мязащо на хубавец от мексиканска сапунена опера, забелязва погледа й и гордо вирва брадичка. Да, Надя е доста наблюдателна, той наистина е руснак…
— Това там е тълпа американоси — без грам уважение продължава Надя, — ей онзи образ сто на сто е японец… нали виждате какви очи си е нарисувал? Всяка нация си има своите комплекси… И така ние се превземаме в несъществуващ ресторант на чаша измислен алкохол, стотици компютри смучат енергия, процесорите се пънат и прегряват, по телефонните линии текат мегабайти безсмислена информация…
— Няма безсмислена информация.
— Да, може би — Надя ми хвърля бърз поглед. — Тогава нека я наречем неактуална. Това ли е новата ера на световните технологии?