Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
— Не. — гледам го като хипнотизирана. Ами ако сега ми предложи…
— Стрес. Силни емоции. Отвращение. Страх. Ненавист. Мъка. — Чингиз вдига глава и гледа безоблачното небе. Над този парк небето винаги е чисто, тук го няма знаменития „Le quartier des Pluies“ от френския сектор… — По-рядко — възторг. Радост. Много по-рядко… Забелязвали ли сте, Карина, че в езика ни има далеч повече думи, които означават тъга? Печал, депресия, мъка, меланхолия…
— Е, и?
— Те провеждат експерименти над хората, Карина. Опитват се да създадат дайвъри.
— Кои „те“?
— Не зная. Някои умни момчета от МВД. Те и без това търсиха дайвъри, особено когато имаха нещо като собствена организация, „съветът на дайвърите“. Молиха да се направи едно, да се помогне в друго… обикновено не им отказваха. Но явно това вече не им е достатъчно. Виртуалността стана твърде голяма част от живота ни. Тук има всичко — банки, институти, корпорации, военни бази и щабове. Значи — нужни са информатори, агенти, шпиони. Дайвърите са малко. Тези, които са успели да открият и да вербуват, вече не достигат. И ето, че се опитват да създадат нови.
Силни емоции?
Аз си спомням убиеца, опитващ се да дресира лисичето.
„После лисичето ще умре“.
Значи, катарзис, другарю подполковник?
Хакери, затворени без достъп до любимите си компютри — и при това затворени във виртуалността! Убийци и изнасилвачи, крадливи бизнесмени, шофьори, прегазили пешеходци…
— Всички те знаят, че затворът е в Дийптаун. Те мечтаят да се измъкнат… поне за малко. — казва Чингиз. — И непрекъснато ги подлагат на стрес. И дори да го наричат психотерапия… целта й е да превърнат човек в дайвър.
— Какви доказателства имате? — питам аз.
— Неофициални. — усмихва се Чингиз. — И няма да разкрия информаторите си. Но помислете сама: оборудването за всеки затворник струва около пет хиляди долара. Поддръжката — около четири хиляди за година. Защо МВД ще проявява подобна щедрост?
— Хора с… с необикновени способности… — неизвестно защо аз избягвам думата „дайвър“. Все едно да повярвам в Баба Яга или Дядо Мраз. — Те наистина са нужни. И ще е много хубаво, ако тези способности може да получи всеки желаещ.
— На времето фашистите измъчиха хиляди военнопленници. Но науката получи ценни данни. Карина, на кого да обяснявам, че експериментите над хората са престъпни? На сътрудник на МВД?
Той е много сериозен.
— И какво искате от сътрудника на МВД? — питам аз. — Помощ?
— Първо отговорете, Карина, споделяте ли мнението ми? Или просто не искате да спорите? — пита Чингиз.
— Ами ако излъжа? — питам аз.
— Отговорете честно.
Каква смешна молба!
„Отговорете честно“!
В Дийптаун, в града, където всеки има хиляди лица. В града, където всеки си измисля нова биография и ново име. В града, където измислицата е по-необходима от истината.
А Чингиз ме гледа така, сякаш изобщо не се съмнява — ще го послушам.
— И на мен не ми харесва всичко това. — казвам аз. — Но какво мога да направя? Разказвате ми за заговор едва ли не на държавно равнище! Не разбирате ли коя съм аз? Преди година завърших университета. Специализирам мрежови правонарушения. Ни в клин, ни в ръкав ми възложиха тази инспекция… казаха, че има сериозни съмнения в надеждността на затвора. Това е! Ще напиша отчет, началниците ми ще го получат… но ако им наредят отгоре — отчетът ще изчезне. Никой няма да ме чуе, Чингиз.
— Това не е нужно. — той се усмихва и протяга ръце. — Арестувайте ме, Карина.
— Вие сте побъркан! — аз неволно се отдръпвам.
— Арестувайте ме! — настоятелно повтаря Чингиз. — Няма да успеем да провалим проекта. Но ще вдигнем шум около затвора. Ние с Тоха ще се отървем с условна присъда, гарантирам ви. Имам много добри адвокати… всичко е обмислено. Но за затвора това ще е край. Вестниците ще предъвкват историята с бягството, гражданите ще завият от ужас. Затворът или ще бъде премахнат, или ще го отделят от Дийптаун.
— Нямам право да ви арестувам!
— Извикайте полицай!
Той все още държи ръцете си пред мен, сякаш очаква щракването на белезниците около китките си.
— Престанете… — мърморя аз.
— Но вие искахте това, Карина! Вие мечтаехте да хванете беглеца! Е, хайде — заловете го!
Аз скачам. Аз отстъпвам позорно. А Чингиз изведнъж пада пред мен на колене. Това е някаква невъзможна смес от клоунада и искреност.
— Моля ви! Моля да изпълните служебния си дълг! Арестувайте престъпника!
— Стига толкова, Чингиз! Не се превземайте!
Младежите, стоящи до паметника, започват да ни ръкопляскат. Сигурно отстрани това прилича на обяснение в любов… белокосият рицар се е поклонил пред прекрасната дама…