Прозрачни витражи
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Прозрачни витражи». Краткое содержание книги:
И в този момент ме спохожда много лоша мисъл.
Нямам думи колко лоша.
А защо реших, че това не се случва? Та това е стандартна схема — при обектът се изпраща неопитен сътрудник, „смотаняк“ на нашия жаргон, а истинските професионалисти работят тихо и незабележимо…
Но сега не трябва да мисля за това, нямам време. Аз излизам от асансьора и веднага забелязвам Антон Стеков.
Не, колко е нагъл само!
Затворникът се разхожда по улиците в истинския си облик. Дори не се е потрудил да се преоблече! Използва това, че виртуалните затвори са нещо ново, и още никой не е чувал за бягство.
Аз тръгвам след хакера, опитвайки се да съобразя какво да правя. Да се свържа с полицията на Дийптаун? Имам идентификационен номер на сътрудник на МВД Русия, длъжни са да ми окажат помощ. А може би трябва да проследя Стеков? Разбира се, това не е моя специалност, но…
„Карина, опомни се!“ — строго си казвам аз. „Не си играй на детектив, ти си експерт, а не оперативен работник!“
Точно така е, но продължавам да вървя след Стеков. Ругая се, спомням си отчетите на психолозите — при хората, които влизат в дълбината още от детска възраст, се забелязва значителен психически инфантилизъм, склонност да се играе, а не да се живее… И все пак аз вървя след Стеков.
За щастие — не за дълго.
Хакера се отправя с уверена стъпка към масичките на малко открито кафене. Посреща го висок, светлокос мъж — ама че се е издокарал, направо като някой викинг от филмите… сигурно в истинският живот е закръглен дребосък…
Стеков и непознатият се прегръщат, разменят някакви реплики. Опитвайки се да се изглеждам непринудено, аз сядам на съседната масичка. Изключвам звука на скенера — стига е пищял.
Неумело, непрофесионално… не са ме обучавали да преследвам…
Но те като че ли не ме забелязват.
Светлокосият здравеняк вика келнера, купува от него пакет „Беломор“ и се отдалечава. Върви някак неуверено, да не би да е пиян? Едва не се блъсва в мен и мърмори:
— Извинявай, птиче…
Отговарям без да се замисля, този образ сам ми подсказва маниерът на поведение:
— Лети си, орльо…
— Както кажеш, птиче. — светлокосият тип ме дарява с добродушен поглед и се отдалечава.
Добре ще е да проследя и него. Но сега нямам бръмбари, а и е опасно да ги инсталирам — мога да го изплаша.
А Стеков на съседната маса непринудено допива оставеното от „викинга“ кафе. Усмихва ми се, после става и се приближава:
— Извинете, може ли да седна?
Това вече не го очаквах. От една страна — късмет… от друга…
— Ами опитай… — отговарям аз. Грубо момиче съм, но затова пък — откровена и независима.
— Да ви поръчам ли кафе? — пита Стеков. Забелязвам, че наблизо стои келнерът и търпеливо чака поръчката. Келнерът очевидно е програма.
— Ами… — аз все повече и повече изпадам от образа. Поведението на Стеков изобщо не пасва с неговите тайни излизания от затвора! — Поръчай. — разрешавам аз. — Черно, без захар. А какво си се издокарал такъв?
Нападението е най-добрата защита!
— Издокарал? — с искрено недоумение пита хакера. — Това е обикновена затворническа дреха.
— Е, и защо си я навлякъл? — продължавам аз. Нима ще каже, че е избягал от затвора?
— За да привличам вниманието. — Стеков се усмихва. Някак странно… сякаш е нечия чужда усмивка… — Знаете ли, че в дълбината се появи и затвор?
— Не. — бързо отговарям аз. — И какво, ако се е появил?
— Това не ви ли шокира? — Стеков сваля очилата и ме гледа със съвсем не късоглед поглед.
— Малко ли затвори има по света…
— Но това е в света. — търпеливо обяснява Стеков. — Там има още много неща. Война, например. И други гадости. Но ето го и удивителното човешко свойство — да мъкне цялата налична гадост със себе си… Между другото, нека се запознаем. Казвам се Чингиз.
Ама че име си е измислил.
— Ксения. — изтърсвам напосоки. — Може и само Ксюша.
Името не предизвиква вътрешен протест. Груба и здрава девица — типична Ксюша. Сигурно обича марихуана и стар рок…
— Прекрасно. — кима „Чингиз“. — Имате ли няколко часа?
— Зависи за какво. — уточнявам аз.
— За разходка. — сериозно казва Стеков. — Та вие сте отдавна в дълбината, нали? Бих предположил — още от четиринайсетгодишна.
— А на колко съм сега? — любопитствам аз. Той наистина позна.
— Двайсет и четири — двайсет и пет. — Стеков дори не чака потвърждение. — Разбирате ли, Ксюша, дълбината налага своя отпечатък върху поведението. Ако имаш известен опит, можеш да определиш колко отдавна човекът влиза във виртуалността.