Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Той замълча за момент, сякаш си спомняше.
— Потърсих къде са скрити томовете с Историите на Друидите. Имах вътрешно усещане къде се намират, донякъде подсилено от дните, когато бях учил в Паранор, донякъде от магията на Аланон. Затърсих библиотеката, през която се минаваше за сейфа. Търсех опипвайки, сякаш бях същество от плът, а не дух. Докосвах прашните, протрити ръбове на книжните лавици, докато открих резетата, които отвориха вратите към сейфа. Те широко зейнаха и магията ме поведе напред. Влязох, открих Историите на Друидите разтворени и взех от мястото им онази, която ми трябваше.
Очите на Коглин заблуждаха през слънчевата стая, търсейки видения, останали скрити от Уокър.
— После си тръгнах. Върнах се по същия път, по който бях дошъл, един призрак от миналото също като тези, които лежаха там, усещах хладната им смърт и неизбежността на своята собствена. Преминах дългите стълбища и коридори като в сън и се оставих да почувствам и видя целия ужас на онова, което сега властваше над замъка на Друидите. Такава мощ, Уокър! Магията, която Аланон призова, беше все още стряскаща. Просто бягах от нея на тръгване — не с краката си, разбира се, но мислено. Бях изпълнен с ужас! И тъй, избягах. И когато се събудих, в мене беше книгата, която бях изпратен да донеса и тогава я предадох на теб.
Той замълча и търпеливо зачака, докато Уокър обмисляше разказа му, с поглед, зареян надалеч.
— Значи това може да стане? В Паранор може да се влезе, макар че той вече не съществува в Четирите земи?
Коглин кимна отрицателно.
— Обикновен човек не би могъл да влезе.
Той сви вежди.
— Но ти сигурно би могъл. С помощта на магията на Черния камък на Елфите.
— Може би — съгласи се унило Уокър. — Каква магическа сила притежава Камъкът на Елфите?
— Аз не зная за нея нищо повече от самия теб — отвърна тихо Коглин.
— Дори къде може да се открие? Или кой го притежава?
Коглин тръсна глава.
— Нищо.
— Нищо. — В гласа на Уокър се прокрадваше горчивина. Той затвори очи за миг, за да потисне чувствата си. Когато ги отвори, те бяха покорни. — Ето как аз виждам нещата. Ти очакваш от мен да приема повелята на Аланон — да възстановя изчезналия Паранор и да върна Друидите. Мога да направя това само ако първо намеря Черния камък на Елфите. Но нито ти, нито аз знаем къде се намира Камъкът на Елфите, нито кой го притежава. А аз съм заразен с отровата на Асфинкс. Предстои ми бавно да се вкаменя. Умирам! Дори ако реша да…
Гласът му пресекна и той тръсна глава.
— Не виждаш ли? Няма достатъчно време!
Коглин погледна през прозореца и целият се прегърби в дрехата си:
— А в случай, че има?
Уокър сухо се изсмя, с отегчение в гласа:
— Не зная, Коглин.
Старецът се надигна. Дълго време той се взира безмълвно в Уокър. После каза:
— Напротив, знаеш.
Здраво сключи ръце отпред.
— Уокър, ти упорито отказваш да приемеш истината за своето предопределение. Дълбоко в сърцето си съзнаваш тази истина, но не искаш да й обърнеш внимание. Защо?
Уокър отвърна безмълвно на погледа му. Коглин сви рамене.
— Нямам какво повече да ти кажа. Почини си, Уокър. До ден-два ще бъдеш добре и ще можеш да си вървиш. Сторите направиха всичко, което можаха. Лечението ти, ако бъде възможно, ще дойде от другаде. Ще те върна обратно в Хартстоун.
— Аз ще се излекувам — прошепна Уокър. Гласът му изведнаж стана решителен, изпълнен едновременно с отчаяние и гняв.
Коглин не откликна. Просто загърна дрехата си и излезе от стаята. Вратата тихо се затвори зад него.
— Ще се излекувам — закле се Уокър Бо.
IV
На Морган Лех му бяха необходими три дни след като си взе сбогом с Падишар Крийл и останалите живи членове на Движението, за да измине разстоянието на юг от голите вериги на Драконовия зъб до гористите Дуорфски землища в Кулхавен. Бури разтърсваха планините през първия ден, пороища дъжд промиха гребените и склоновете, оставяйки пътищата прогизнали и хлъзгави от влагата, обгръщайки цялата земя в сиви облаци и мъгла. Към втория ден бурите бяха преминали, слънцето се прокрадваше през облаците и земята изсъхваше отново. На третия ден лятото се завърна, въздухът се затопли и пропи от аромата на цветя и треви, цялата природа грейна в пъстри цветове под ясното, изметено от ветрове небе. Чуваха се тихите, лениви звуци, които издаваха дивите животинки от дъното на своите укрития и леговища.