![Градът на илюзиите [City of Illusions - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Хейнски цикъл #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]». Краткое содержание книги:
Опита се да измисли някакво оправдание, но не можа. Единственото, което можеше, бе да говори истината.
— Не зная кой съм, нито откъде съм дошъл. опитвах се да го разбера.
— А къде отиваш?!
Той премести поглед от Аргерд към Дренъм. Даваше си сметка, че отговорът им е известен и че Дренъм щеше да го удари отново, ако произнесе думата.
— Отговаряй! — извика брадатият, надигна се и се надвеси над него.
— В Ес Ток — рече Фалк и Дренъм го зашлеви през лицето. Понесе удара с мълчаливото унижение на дете, наказвано от непознати.
— Няма смисъл, той няма да каже нищо повече от онова, което научихме с помощта на пентона. Остави го.
— А после какво? — попита Дренъм.
— Дошъл е да прекара тук нощта, ще си го получи. Ставай!
Въжето, което го придържаше към креслото, бе развързано. Той се изправи несигурно на крака. Когато зърна черния отвор в пода и стръмните стъпала, към които го водеха, направи опит да се възпротиви, но мускулите отказваха да му се подчиняват. Дренъм му изви ръката и го избута надолу. Вратата се хлопна зад него още докато се мъчеше да запази равновесие.
Цареше мрак, непрогледен мрак. Никаква светлина не се процеждаше през процепа на вратата. Фалк приседна на най-горното стъпало и подпря глава на коленете си.
Постепенно телесната умора и объркването в мислите му започнаха да избледняват. Той вдигна глава и се огледа, напрягайки зрение. Притежаваше изключително изострена способност да вижда в тъмното, която първа бе забелязала Рейна, обяснявайки я с широките му зеници. Ала пред очите му се мяркаха само неясни очертания и оттенъци, не можеше да различи нищо. Изправи се и се спусна предпазливо по тясното стълбище.
Двадесет и едно стъпало… и две… и три… равно. Пръстен под. Фалк продължи бавно напред, протегнал ръка, ослушвайки се.
В мрака се долавяше нещо като физическо напрежение, което го изпълваше с усещането, че ако положи достатъчно усилия ще може да вижда. Бавно, методично, стъпка по стъпка, той обходи голямата изба — първото от цяла серия помещения, които — ако се съдеше по ехото — продължаваха безкрайно. Той намери обратния път до стълбите, които се бяха превърнали в нещо като отправна точка. Седна на най-долното стъпало. Беше гладен и жаден. Бяха му взели раницата, без да му оставят нищо.
Сам си си виновен, рече си Фалк горчиво и в ума му се зареди нещо като диалог:
„Какво съм им сторил? Защо ме нападнаха?“
„Зов ти го каза — не се доверявай на никого. Те не вярват на никого и са прави.“
„Дори на някой, който идва при тях и моли за помощ?“
„С твоето лице — и очите ти? Когато от пръв поглед личи, че не си нормално човешко същество?“
„Въпреки това, можеха да ми дадат поне вода“ — опъваше се като нацупено дете Фалк.
„Имаш късмет, че не те убиха веднага“ — отвърна другата страна в разговора и повече не се обади.
Всички обитатели на Къщата на Зов естествено бяха привикнали с вида му, гости там идваха извънредно рядко, та досега не беше чувствал така болезнено физическите си различия от нормалния човешки стандарт. Във всеки случай тези различия му се струваха далеч по-маловажни от неговата амнезия и първоначалното му невежество, което го бе поставило в изолация толкова дълго време. Сега за първи път си даваше сметка, че всеки непознат, зърнал лицето му, няма да види в него човек.
Онзи, когото наричаха Дренъм, се боеше от него и тъкмо затова се беше нахвърлил с юмруци отгоре му. Защото ненавиждаше пришълците. Боеше се от чуждото, необяснимото, чудовищното.
Отново си припомни с тъга предупреждението, което му бе отправил Зов: „Трябва да се придвижваш сам, винаги сам.“
Не му оставаше друго, освен да се опита да заспи. Той се сви, доколкото можа, върху най-долното стъпало, защото подът бе влажен и затвори очи за тъмнината.
По някое време по-късно бе събуден от мишките. Търчаха наоколо в мрака и издаваха тихи писукащи звуци, докато дращеха с нокти по земята. Едва след това долови, че нашепват с беззвучни гласчета: „Грешно е да се убива, да се убива е грешно здравей здравееееей не ни убивай не ни убивай.“
— Ще ви избия всичките! — изрева Фалк е те замлъкнаха.
Трудно му беше да заспи отново, или по-скоро бе невъзможно да определи, спи ли или е буден. Лежеше и се чудеше ден ли е или нощ, колко още ще го държат тук, наистина ли смятат да го убият, или ще използват отново лекарството за да разтворят ума му, докато накрая го погубят, колко още ще издържи на жаждата, преди да стане нетърпима, как да улови някоя от мишките без помощта на примки и капан и колко ще изкара на диета от сурово мише месо.