![Градът на илюзиите [City of Illusions - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Хейнски цикъл #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Градът на илюзиите [City of Illusions - bg]». Краткое содержание книги:
Пред очите му се спусна черна пелена. Само по края й имаше светло сияние.
Маса, ръб на маса. Тъмна стая, осветена от лампа.
Той започна да вижда, да усеща. Седеше в кресло, стаята тънеше в мрак, пред него имаше продълговата маса с лампа отгоре. Бяха го завързали за облегалката, усещаше въжетата, прорязващи китките му и притискащи гърдите му назад. Движение: от мрака, вдясно от него, изплува мъж. Другите седяха като него, подредени край масата. Разговаряха помежду си, без да му обръщат внимание. Гласовете им звучаха така, сякаш идеха зад висока стена, или отдалеч и той не можеше да разбере думите.
Потрепери от студ. Това сякаш го тласна обратно към света, от който до скоро бе отделен и той започна да си възвръща контрола върху ума. Слухът му се проясни, езикът му се развърза. Произнесе нещо, което трябваше да означава: „Какво сте направили с мен?“
Отговор нямаше, ала не след дълго мъжът отляво пъхна лицето си в това на Фалк и извика ядосано:
— Защо си дошъл тук?
Фалк чу думите, след секунда ги разбра и след още няколко успя да отговори:
— Убежище търсех. От нощта.
— Убежище от кого?
— От гората. Бях сам.
Студът ставаше все по-нетърпим. Опита се да размърда пръсти, за да закопчае копчетата на ризата. Все още долавяше болезнената точка под гръдната кост.
— Не мърдай с ръце — нареди мъжът. — Не е само програмиран, Аргерд. Нито един хипнотичен блок не би удържал при такава доза пентон.
Този отляво, едър мъж, с мършаво лице и чевръсти очи, отговори с притихнал съскащ глас:
— Какви ги дрънкаш… нима познаваме всичките им гадни номера? Пък и откъде знаеш какъв е неговият праг на издръжливост? Ей, Фалк, къде се намира това място, откъдето идваш — Къщата на Зов?
— На изток. Тръгнах… — Не можеше да си припомни точното число. — Мисля, преди четиринадесет дни.
Откъде знаеха името на Къщата? Почти се бе съвзел и не му беше необходимо много време за да се досети. Спомни си, че веднъж двамата с Меток излязоха на лов с парализиращи игли, които можеха да убиват, дори попаднали в крайниците на жертвата. Стрелата, която го бе повалила, или инжекцията, която му бяха направили по-късно е съдържала лекарство, спомагащо да се освободят задръжките върху говорния център и примитивните подсъзнателни блокове, отговарящи за телепатичните центрове в мозъка, превръщайки го в разтворена книга за всякакви въпроси. Вероятно досега се бяха ровичкали из ума му. Тази мисъл пробуди студени тръпки в гърба му, последвани от безпомощен гняв. Защо им беше необходимо подобно насилие? Защо още преди да разговарят с него бяха решили, че ще ги излъже?
— Да не смятате, че съм шинг? — попита ги.
Лицето на мъжа отдясно внезапно изскочи в осветения от лампата кръг и разтвореният му пестник зашлеви Фалк през лицето. Главата му отхвръкна назад, ушите му зазвъняха, а в устата си почувства вкуса на кръв. Последва втори, трети удар. Мъжът не спираше да съска:
— Няма да произнасяш това име, няма да го казваш, няма, няма, чуваш ли… няма…
Фалк направи отчаян и безпомощен опит да се защити, поне да се освободи. Мъжът отляво каза нещо кратко и отсечено. В стаята се възцари тишина.
— Не съм дошъл тук с лоши намерения — произнесе накрая Фалк, опитвайки се да запази самообладание въпреки гнева, болката и яда си.
— Добре де — въздъхна този отляво, Аргерд. — Да чуем сладката ти история. Защо всъщност дойде тук?
— Щях да помоля да ме приютите за една нощ. И да ви попитам дали няма някой път на запад.
— И защо си тръгнал на запад?
— И вие защо питате? Вече ви го казах, с мисловна реч, където и дума не става за лъжа.
— Странен е твоят ум — произнесе с тихия си глас Аргерд. — И очите ти са странни. Никой не идва тук да моли за убежище, или да пита за пътя. Никой въобще не идва тук. А когато се появят слугите на другите, ние ги убиваме. Убиваме чуждите оръдия, говорещите зверове, Скитниците, дивите прасета и вредителите. Ние не се подчиняваме на закона, който казва, че било грешно да се отнема живота, нали, Дренъм?
В отговор брадатият се захили, показвайки два реда жълтеникави зъби.
— Ние сме човеци — продължи Аргерд. — Хора, свободни хора, убийци. А ти какво си, с твоя пустеещ ум и очи на нощна птица и защо да не те убием? Човек ли си?
В относително краткия живот, който помнеше, Фалк не бе познал нито веднъж подобна жестокост. Хората, които го бяха върнали към света, бяха великодушни, храбри и добронамерени. Между тези двама мъже се чувстваше беззащитен като дете и тази мисъл едновременно го объркваше и ядосваше.