Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Яростната му интонация ми напомни за вчерашното ми избухване, макар че той не беше толкова разгневен, колкото бях аз. Настървението му да направи нещо беше прибързано и наивно, докато моето бе породено от някаква странна, мрачна ирационалност, която самата аз не разбирах докрай.
Тъй като не му отговорих, Мейсън ме изгледа озадачено.
— Ти не искаш ли същото?
— Не зная, Мейс — за да избегна изпитателния му поглед, сведох очи към пода и се втренчих във върха на обувките си. — Искам да кажа, че не искам стригоите да се вихрят навън, нито да ни нападат. Искам да ги спрем, но… ами още не сме готови за това. Видях с очите си на какво са способни… Не зная. Гневът и прибързаното желание за мъст не решават нищо — поклатих глава. Сега със сигурност звучах много разумно и логично. Също като Дмитрий. — Но всичко това не е важно, понеже така или иначе нищо подобно няма да се случи. Предполагам, че, хм, просто трябва да се радваме на предстоящото пътуване, нали?
Настроенията на Мейсън се променяха бързо и той отново стана весел и непринуден.
— Да. И не е зле да си припомниш как се карат ски, защото ще ти дам възможност да направиш егото ми на пух и прах. Но не че ще стане.
Отново се усмихнах.
— Боже, ще бъде дяволски тъжно, когато те накарам да плачеш. Даже вече се чувствам виновна.
Той отвори уста, несъмнено за да ме удостои с поредния си духовит отговор, но тогава забелязах нещо — или по-скоро някого — зад мен. Обърнах се и видях високата фигура на Дмитрий да приближава откъм другия край на гимнастическия салон.
Мейсън се поклони галантно.
— Ето го и твоя господар и наставник. Ще се видим по-късно, Хатауей. Започвай да планираш ски стратегията си.
Отвори вратата и изчезна в мрака и студа. А аз се обърнах и се приближих до Дмитрий.
Също като останалите новаци от дампирите, аз прекарвах половината от всеки учебен ден в различни тренировки за пазители, в които усъвършенствах бойните си умения или изучавах всичко за стригоите и методите за защита от тях. Начинаещите също така понякога имаха практика след часовете, но аз бях по-особен случай.
И досега не се разкайвам за решението си да избягам от академията „Св. Владимир“. Виктор Дашков се бе превърнал в истинска заплаха за Лиса. Но нашата прекалено проточила се ваканция си имаше своите горчиви последици. След като бях отсъствала цели две години, сега бях безнадеждно изостанала с учебната програма от съучениците си, затова ръководството на академията „Св. Владимир“ реши да се занимавам с практически упражнения както преди, така и след часовете.
С Дмитрий.
Но малцина знаеха, че тези упражнения ме учеха също и как да избягвам изкушенията. Като оставим настрани увлечението ми по него, аз се учех доста бързо и с негова помощ вече настигах връстниците си, които сега се обучаваха в горните класове.
Видях, че не беше с палто, и се досетих, че днес ще се занимаваме вътре, което беше добра новина за мен. Навън беше дяволски студено. Но вълната на радост, която ме заля, не можеше да се сравни с щастието, което изпитах, когато видях какво точно бе подготвил той в една от тренировъчните зали.
Покрай стената в далечния край на залата бяха подредени чучела, които удивително приличаха на живи. Не бяха от онези грозните по полигоните за стрелба, натъпкани със слама, които мязаха повече на чували от зебло. Не, сред тези тук имаше макети на мъже и жени, облечени с ежедневни дрехи, с гумена имитация на кожа, дори с очи и коси с различни цветове. А лицата им изразяваха различни емоционални състояния — от щастливи до изплашени или гневни. Досега неведнъж бях тренирала с тези чучела, докато заучавах практически похвати за юмручни удари и ритници. Но не бях тренирала върху тях с оръжието, което сега Дмитрий държеше в ръката си — сребърен кол.
— Жестоко! — възкликнах аз.
Беше идентичен с онзи, който бях намерила до къщата на фамилията Бадика, с дръжка в единия край, почти като ефес на сабя, но без излишни украшения. Всъщност доста приличаше на голям кинжал, само че вместо плоско острие беше с кръгло сечение и връх, заострен като шиш за лед. Цялата дължина на това оръжие беше малко по-къса от предмишницата ми.