Похитителят на мълнии

— Пърси — гласът на мама звучеше толкова строго, че целият настръхнах, — излез от колата.

Тя натисна с всички сили шофьорската врата. Беше заклещена здраво в калта. Опитах моята. И тя не помръдна. Погледнах отчаяно към процепа на покрива. Можеше да се пробваме да се промъкнем от там, но краищата бяха нащърбени и димяха.

— Ела на седалката до мен! — заповяда мама. — Пърси, трябва да бягаш. Виждаш ли онова голямо дърво?

— Кое?

При поредната светкавица през димящата дупка на покрива видях дървото, за което говореше — огромна ела, като онази, която поставят пред Белия дом на Коледа, — на върха на най-близкия хълм.

— Това е границата. От другата страна на билото, в долината, ще видиш голяма къща. Тичай и не поглеждай назад. Повикай помощ. Не спирай, докато не стигнеш до вратата.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

Лицето й беше бледо, а очите също толкова тъжни, както когато гледаше океана.

— Не! — изкрещях. — Ще тръгнем заедно. Ще ми помогнеш да пренесем Гроувър.

— Храна! — изстена той, този път по-силно.

Човекът с одеялото на главата се приближаваше с все същото ръмжене и пръхтене. Постепенно осъзнах, че нямаше как да държи одеяло над главата, защото ръцете му — огромни и месести — висяха до хълбоците му. Одеяло нямаше. Което означаваше, че огромното космато нещо, което мислех за одеяло, беше всъщност… главата му. А стърчащите израстъци, които приличаха на рога…

— Той не е дошъл за нас — обясни мама. — Иска теб. Освен това, аз не мога да премина границата.

— Ама…

— Нямаме време, Пърси. Тръгвай. Моля те.

Ядосах се, ядосах се на майка ми, на козела Гроувър и на рогатото същество, което пристъпваше към нас бавно и тежко като… като бик.

Покатерих се през Гроувър и избутах вратата да се отвори.

— Отиваме заедно. Хайде, мамо.

— Казах ти…

— Мамо! Няма да те оставя. Помогни ми с Гроувър.

Не чаках да отговори. Измъкнах се навън и издърпах Гроувър. Беше неочаквано лек, но нямаше да успея да го занеса кой знае колко далече, ако мама не се беше притекла на помощ. Двамата заедно го подхванахме под мишниците и се затътрихме нагоре по хълма през мократа, висока до кръста трева.

Погледнах назад и за пръв път видях ясно чудовището. Беше високо поне два метра, ръцете и краката му бяха като от кориците на списание „Мускули“ — изпъкнали бицепси, трицепси и всякакви други „цепси“, все едно под осеяната с изпъкнали жили и вени кожа бяха натъпкани топки за бейзбол. Нямаше дрехи, а само лъскави бели боксерки, с които щеше да изглежда страшно смешен, ако не беше горната част на тялото му. От пъпа нагоре започваше груба кафява козина и ставаше съвсем гъста към раменете.

Дебелият мускулест врат завършваше с огромна глава с дълга колкото ръката ми муцуна, влажни ноздри с ярка месингова халка и жестоки тъмни очи; огромните черно-бели рога бяха така заострени, че все едно бяха наточени с лазер.