Добре охранявани мъже

Когато получите подобно любовно писъмце от лице, което никога не сте виждали, но което всеки миг може да се произнесе за живота или за смъртта ви, оставам на вас да прецените какво ще бъде въздействието му.

Разбирам добре, че милиционерките — това е официалната версия в Блувил — са тук, за да ни охраняват от шайки, които в настъпилата анархия може и да се опитат да проникнат със сила в ранчото и да разграбят хранителните припаси. Затова и те са складирани в една барака непосредствено до наблюдателната кула. Приемам също, че трябва да пестим електричеството. Блувил го получава от малка централа до един водопад, намиращ се на негова територия. Така че комендатският час е напълно основателен, както в известна степен и забраната да се движим нощем между бараките. Администрацията иска да бъде сигурна, че след 22 часа нито един научен работник не рискува да бъде взет за мародер от милиционерките.

Но трудно проумявам строгостта, с която се прилага правилникът и малкото уважение, което ни се засвидетелствува. В края на краищата ние не сме паразити. Работим по проблеми, които изискват много висока научна подготовка. От какво живее голямата фирма, която ни е наела, на какво крепи силата и състоянието си, ако не на научни работници като нас. Успея ли да създам ваксина срещу енцефалит 16, тя ще донесе огромно богатство на мисис Хелсингфорт, когато мине в масово производство. А при най-малкото „провинение“ ме мъмрят като ученик, който се държи лошо и ме заплашват едва ли не открито да ме изхвърлят, ако не се поправя.

Подложени сме и на дребнави, непонятни унижения. Забранено ни е да притежаваме транзистори, а в замъка не се вижда ни радио, ни телевизор, поне в помещенията, до които имаме достъп. Всеки път обаче, когато минаваме покрай бараката на милиционерките, забелязваме през отворения прозорец как се нижат образите на малкия екран. Джони, осемгодишният син на мисис Миърс, се спрял един ден прехласнат пред прозореца и мисис Пиърс, не виждайки нищо лошо в това, го оставила да гледа. Една милиционерка станала веднага и без дори да погледне Джони, затворила прозореца под носа му и дръпнала завесите.

Получаваме все пак вестници, но с три или четири дни закъснение и с доста намален обем. Липсват, неизвестно защо и отделни броеве, така че започваме да си мислим, че ги спират нарочно. Да се чудиш защо — губи ли вестникът от броя на страниците си, губи и от качеството си. Човек недоумява как могат да бъдат така отчайващо списвани. Новините са схематични, а толкова силната някога критика срещу администрацията е отстъпила място на дежурните хвалебствия.

Забелязвам, че в получаваните издание все по-рядко се пише за енцефалит 16 и изобщо не се посочват статистически данни. В това отношение президентката Бедфорд е съумяла много по-добре от предшествениците си да наложи пълно мълчание. И все пак прави впечатление незаинтересоваността на средствата за масова информация от епидемията. Боя се, а и Стин е на моето мнение, че хората просто са започнали да свикват с положението. Свиква се, естествено с всичко — да се изсипват в продължение на години тонове нечистотии в реките и моретата на планетата и да гледаш как край теб себеподобните ти умират като мухи. Но нали всички тия мъже, които загиват, си имат годеници, майки, съпруги! Как става така, че общественото мнение сякаш изобщо не се вълнува от подобна хекатомба?