Съдружник по неволя
- Автор: Робертс Нора
- Серия: stanislaski family #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдружник по неволя». Краткое содержание книги:
Сивите очи на момичето се оживиха и то плъзна поглед наоколо.
— Пълно ли ви се струва? Не бях забелязала. — Засмя се и се отдалечи, а Рейчъл тръгна към бара. Намести се на единственото празно столче, опря крак на металната пръчка и зачака да я забележат.
— Здравей, скъпа… — Мъжът отляво имаше пълничко добродушно лице. Намести се, за да я разгледа по-добре.
— Май не съм те виждал тук?
— Не. — Човекът изглеждаше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, тъй че тя му се усмихна. — Наистина не сте.
— Хубавица като теб не бива да идва сама. — Наклони се назад — столчето изскърца застрашително — и подръпна мъжа от другата й страна. — Ей, Хари, трябва да почерпим дамата.
Хари седеше пред чаша бира, решаваше кръстословица на слабата светлина и само кимна.
— Дадено, Питър. Поръчвай. Трябва ми дума със седем букви за надвиснала опасност.
Рейчъл вдигна очи. Зак я наблюдаваше заинтригуван.
— Заплаха — рече тя и се опита да пропъди смущението.
— Става! Благодаря. — Хари бутна нагоре очилата си и се усмихна. — Първото питие за моя сметка. Какво ще поръчаш, сладурче?
— „Пуйи-Фюме“.
Зак постави чаша златисто вино пред нея.
— Първата чаша е за сметка на заведението. — И той повдигна едната си вежда. — Приемате ли, защитник?
— Да. — Рейчъл усети, че неволно сдържа дъха си. — Благодаря.
— Най-хубавите винаги ги отнеме Зак — въздъхна Пит. — Черпи още една, малкият, като ми отне момичето. — И смигна на Рейчъл.
— Често ли ви отнема момичетата, Пит? — попита тя.
— Поне един-два пъти седмично. Да се вкисне човек — изсумтя мъжът и надигна новата чаша. — Помниш ли Роузмари, Зак? Беше се върнал в отпуска и още първия ден й завъртя главата. Заведе я на кино на Кони Айлънд. Омъжи се момичето и вече чака второ дете.
— О, тя ми разби сърцето — рече Зак и взе да бърше плота.
— Няма жена, дето да знае къде ти се намира сърцето, какво остава да го разбие — намеси се русата сервитьорка и хлопна празната си табла на бара. — Две чаши домашно вино, бяло. Един скоч и една бира. Вземи си купи от ония малките фенерчета, Хари, че напълно ще ослепееш.
— Виж, ти наистина ми разби сърцето, Лола — взе да клати глава Зак, като подреждаше чашите на таблата й. — Защо, мислиш, избягах във флотата?
— Защото искаше да се перчиш в бялата униформа — усмихна се момичето и преди да грабне поръчките, се обърна към Рейчъл. — От тоя се пази, миличка. Опасен тип е.
Рейчъл отпи от виното и се опита да укроти стомаха си, разбунтувал се от вкусните ухания, долитащи откъм кухнята.
— Ще ми отделиш ли една минута? — попита тя собственика. — Трябва да видя къде живееш.
Пит подбели очи.
— Какво им прави тоя, бе!
— Излишно е да ти обяснявам — ухили се Зак и махна на другия барман да го замести. — Аз просто привличам агресивните жени. Направо ще ме изядат.
Рейчъл допи виното си и слезе от столчето.
— Ако си наумя, мога и да му устоя — обяви тя пред събралата се публика. — Макар че не ми се ще да му развалям репутацията. Адвокат съм на брат му.
— Сериозно? — Силно впечатлен, Пит я огледа изпитателно. — Ти ли си, дето измъкна хлапето от затвора?
— Засега само временно. Мълдун?
— Записаните за обиколката, оттук моля. — Той вдигна подвижния плот и хвана ръката й. — Гледай да не изоставаш.
— Виж какво, не е необходимо да се държиш за мен. От известно време ходя, без да се клатушкам.
— Приятно ми е да усещам, че има на кого да се опра — заяви той и бутна тежката летяща врата, отвеждаща към кухнята.
Рейчъл зърна лъснати до блясък повърхности от неръждаема стомана, снежнобял порцелан, почувства наситения аромат на пържени картофи и печено месо, но ето че се появи някакъв огромен мъжага, който погълна цялото й внимание. Целият беше облечен в бяло, петна имаше само по горната престилка. Извисяваше се доста над Зак, тъй че трябва да бе най-малко два метра висок, а теглото му сигурно значително надвишаваше границата на стоте килограма. Ако играеше футбол, като нищо можеше да брани цялата защитна линия.
Мастиленочерното му лице лъщеше от горещината в кухнята. На едната буза, от гарвановочерното око до масивната челюст, личеше дълбок белег. Ръчищата, подобни на чукове, внимателно приготвяха някакъв особен сандвич.
— Рио, това е Рейчъл Станисласки, адвокатът на Ник.
— Здраастии! — Рейчъл долови напевните нотки на островитяните от Малайзия. — Това момче мие чиниите като за световно. За цялата вечер да е счупил най-много пет-шест.
Застанал пред огромната двойна мивка, с пяна до лактите, Ник извърна смръщеното си лице.
— Ако наричаш работа да чистиш помията на разни мърльовци, можеш просто…