Безизходица [Worst Case - bg]

Сградата с виещите се архитектурни украси около входа на Бригс Авеню, номер двеста и петдесет, както повечето от старите постройки в Бронкс, някога е била внушителна резиденция. Но оттогава бе изтекло много време и сега една от колоните на входа — в дорийски стил, бе порутена, а тухлите над прозорците на третия стаж, повечето със заковани дървени капаци, бяха целите на петна от мръсния въздух.

Измокрих се до кости, докато изваждах фенерчетата от багажника на полицейския автомобил. Емили също подгизна, докато прекосихме тротоара, за да се подслоним до разкъртената външна врата на сградата.

— Пристигнах на адреса. Сега се намирам във фоайето на номер двеста и петдесет — докладвах по телефона. Думите ми отекнаха странно в празното помещение. Обходих всичко наоколо с лъча на фенерчето. Стените бяха от мрамор, но ниският таван бе подкожушен от влагата, осеян с плесен и петна. Обзе ме отчаяние. Имах чувството, че сме безнадеждно закъснели.

Къде си, Джейкъб?, помислих си аз.

— Знаеш ли, че там наистина живеят хора? — заговори похитителят от слушалката в ухото ми. — По коридорите често притичват плъхове. Някои от наемателите на третия етаж въобще нямат врати заради наскоро избухналия пожар. Чудно ли е, че в този квартал има най-много случаи на астма сред децата? Собственикът на този бедняшки квартал, който купи сградата миналата година заедно с осемдесет процента от останалите къщи по уличката, остави всичко това в занемарено състояние, защото искаше да прогони наемателите, които плащаха ниски общински наеми. Покупката бе извършена при разпродажба на общинска собственост, въпреки че неговата компания вече бе обвинена в хиляда и триста нарушения на законите за управлението на сградите. Това се случва тук, в най-богатата страна на света, Майк. Това се случва сега и тук, точно тук, в Америка.

— Къде е Джейкъб? — изкрещях, без да обръщам внимание на досадната му проповед. — Вече съм тук. Направих точно това, което поиска. А сега накъде да вървя?

— Излез в задния двор и иди в пералното помещение отляво.

Намерихме една врата в дъното на преддверието и отново излязохме навън в дъжда. В локвите плуваше спукан капак от тоалетна чиния до половин дузина избелели телефонни указатели. Огледах прозорците наоколо, но никъде не забелязах движение. Не бях сигурен дали това не беше капан.

Подадох фенерчето си на Емили, за да извадя пистолета си, преди да отворя вратата отляво. Напипах ключа за осветлението. Никаква следа от Джейкъб. Видях само ръждясали мивки зад една стара перална машина, която се пускаше чрез вкарване на монети в прореза отпред.

— Къде е той? — извиках отново.

— Слез по стъпалата отляво.

Зад пералната машина железни стъпала се спускаха през бетонна шахта. Лъчите на фенерчетата ни затанцуваха диво, когато с Емили се втурнахме надолу, вземайки по две стъпала наведнъж.

Лъхна ме нахлулата през вратата усойна влага. В дъното някакъв котел виеше, сякаш бе жертва на жестоки мъчения. Стените на мазето бяха от грубо издялани камъни и аз имах чувството, че съм попаднал в пещера. Или по-скоро в тъмница, помислих си.