Спиращият войната

— Имаше ли някакви цветове?

— Корабът беше с червено платно — рече Лайтсонг. — Пясъкът беше кафяв, разбира се, а дърветата зелени. Не знам защо мисля, че океанската вода беше червена, като кораба.

Ларимар заскрибуца трескаво с перото — винаги се възбуждаше, когато Лайтсонг си спомнеше цветове. Лайтсонг отвори очи и зяпна към тавана с ярко оцветените му полета. Пресегна се лениво и взе няколко череши от блюдото, което държеше един слуга.

Защо трябваше с такава неохота да споделя сънищата си с хората? Дори да смяташе пророкуването за глупаво, нямаше право да недоволства. Беше забележително щастлив. Имаше божествена БиоХроматична аура, физика, за която всеки мъж щеше да му завиди, и лукс колкото за десет крале. От всички хора на света имаше най-малкото право да негодува.

Само дето… ами, просто беше може би единственият бог на света, който не вярваше в собствената си религия.

— Имаше ли още нещо в съня, ваша милост? — попита Ларимар и вдигна очи от книгата.

— Ти беше там, Съсел.

Ларимар пребледня.

— Аз… бях там?

Лайтсонг кимна.

— Извини се, че ми досаждаш непрекъснато и ми пречиш да се отдавам на разгул. После ми донесе голяма бутилка вино и потанцува. Беше всъщност доста интересно.

Ларимар го изгледа унило.

Лайтсонг въздъхна.

— Не, нищо повече нямаше. Само корабът. Но и това вече зачезва.

Ларимар кимна, надигна се и започна да пъди слугите — макар че те се задържаха в стаята, разбира се, суетяха се с блюдата си с ядки, вино и плодове, да не би Лайтсонг да поиска нещо от тях.

— Да продължим ли, ваша милост? — попита Ларимар.

Лайтсонг въздъхна и се надигна уморено. Един слуга притича да затегне една от токите, която се беше разкопчала.

Лайтсонг закрачи до Ларимар, извисен поне с една стъпка над жреца си. Мебелите и рамките на вратите бяха направени да прилягат на увеличения ръст на Лайтсонг, тъй че слугите и жреците изглеждаха не на място. Минаваха от стая в стая, без да прибягват до коридори. Коридорите бяха за слугите и минаваха в каре около външната страна на зданието. Лайтсонг стъпваше по дебели пътеки от северните страни и подминаваше небрежно изящната керамика, внесена през Вътрешното море. Всяка стая беше накичена с картини и изящно изписани поеми, съчинени от най-добрите творци на Халандрен.

В центъра на палата имаше малка квадратна стая, която се различаваше от стандартния мотив на Лайтсонг с червени и златни багри. Тази беше на ярки ивици от по-тъмни цветове — тъмносини, зелени и кървавочервени. Всеки цвят беше истински, с точния оттенък, който можеше да различи само човек, придобил Третото извисяване.

Щом Лайтсонг пристъпи в стаята, цветовете грейнаха оживели. Станаха по-ярки, по-наситени и в същото време някак си останаха тъмни. Жълто-кафявото стана по-истински жълто-кафяво, морскосиньото — по-мощно морскосиньо. Тъмно и същевременно ярко, контраст, който можеше да вдъхнови само Дъх.

В центъра на стаята стоеше дете.

„Защо винаги трябва да е дете?“, помисли Лайтсонг.

Ларимар и слугите зачакаха. Лайтсонг пристъпи напред и момиченцето се обърна настрани, където стояха двама жреци с червено-златни халати. Момичето отново погледна Лайтсонг, явно уплашено.