Спиращият войната

3.

Лайтсонг не помнеше как бе умрял.

Жреците му обаче го уверяваха, че смъртта му била изключително вдъхновяваща. Благородна. Величава. Героична. Човек се Завръщаше само ако умре така, че да илюстрира великите добродетели на човешкото съществуване. Точно затова Многоцветните тонове връщаха Завърналите се и те действаха като примери и богове за все още живите.

Всеки бог символизираше нещо. Идеал, свързан с героичния начин, по който е умрял. Самият Лайтсонг беше умрял, проявявайки изключителна храброст. Или поне така казваха жреците му. Лайтсонг не можеше да си спомни събитието, както и не можеше да си спомни нищо от живота си преди да стане бог.

Простена тихо; не можеше да спи повече. Превъртя се изтощен и се надигна във величественото си легло. Видения и спомени терзаеха ума му и той тръсна глава, за да прочисти мъглата на съня.

Влязоха слуги, за да откликнат безмълвно на нуждите на своя бог. Лайтсонг беше от по-младите божества, защото се беше Завърнал едва преди пет години. В Двора на боговете имаше около две дузини божества и повечето от тях бяха много по-важни — и много по-схватливи политически — от Лайтсонг. А над всички тях властваше Сузеброн, Богът крал на Халандрен.

Макар Лайтсонг да беше млад, му се полагаше огромен палат. Спеше в стая с копринени завеси, обагрени в ярки червени и жълти тонове. Палатът му имаше десетки зали, всички украсени и обзаведени според прищевките му. Стотици слуги и жреци се грижеха за нуждите му — все едно дали искаше да ги вижда, или не.

„И всичко това защото не можах да измисля как да умра“, помисли той, докато ставаше. Ставането леко го замая. Беше денят му за пир. Щеше да му липсва сила, докато се нахранеше.

Пристъпиха слуги, понесли ярки червени и златни халати. Щом навлязоха в аурата му, всеки слуга — кожа, коса, дрехи и одежди — лумна в подсилени цветове. Наситените тонове бяха много по-пищни от всичко, което можеше да постигне багра или боя. Това беше ефект от вродената БиоХрома на Лайтсонг: той имаше достатъчно Дъх, за да изпълни хиляди хора. Не виждаше голяма полза от това. Не можеше с него да оживява предмети или трупове. Беше бог, не Пробуждащ. Не можеше да отдаде — нито дори да заеме на някого — божествения си Дъх.

Е, освен веднъж. Това обаче щеше да го убие.

Слугите го загърнаха в пищни платове. Лайтсонг беше с цяла глава и половина по-висок от всеки в стаята. Беше също така широкоплещест, с мускулеста физика, каквато не заслужаваше, предвид многото време, което прекарваше в леност.

— Добре ли спахте, ваша милост? — попита нечий глас.

Лайтсонг се обърна. Ларимар, върховният му жрец, беше висок и дебел, с очила и спокоен нрав. Ръцете му бяха почти скрити от дългите ръкави на халата му в златно и червено. Носеше дебел том. Халатът и томът лумнаха в цвят, щом навлязоха в аурата на Лайтсонг.

— Спах фантастично, Съсел — отвърна с прозявка Лайтсонг. — Нощ, пълна с кошмари и объркани сънища, както винаги. Ужасно отмарящо.