Лицето [bg]

Когато стигна до коридора на втория етаж, той хвърли бегъл поглед към апартамент 2Д, където Джордж Кийзнър нямаше да отвори нито след позвъняване, нито след почукване, и се отправи директно към вратата на 2Б, където загуби кураж, но само за момент.

Човекът с ябълката отвори вратата почти веднага след позвъняването. Висок, силен и самоуверен, той не си даде труда да сложи предпазната верига.

Във вида му нямаше и следа от учудване, че Итън се появява отново жив, сякаш предишната им среща не бе се случила.

— Тук ли е Джим? — попита Итън.

— Имате грешка — отвърна Рейнърд.

— Джим Бриско. Сигурен съм, че беше тук.

— Живея тук от повече от шест месеца.

Зад Рейнърд се виждаше стая в черно-бяло.

— Шест месеца? Нима е минало толкова време, откакто бях тук за последен път? — Итън усети фалша в гласа си, но продължи. — Да, май наистина са минали шест месеца, ако не и седем.

От стената срещу вратата го фиксираха огромните очи на бухал в очакване на изстрел.

— Джим не е ли оставил новия си адрес? — попита Итън.

— Не съм виждал предишния наемател.

Суровият блясък в очите на Рейнърд, пулсиращата вена в дясното слепоочие стиснатите ъгълчета на устните му този път държаха Итън нащрек.

— Извинявам се за безпокойството — рече той.

До слуха му долетя приглушеният звук от телевизора на Рейнърд, тихият рев на лъва на „Метро Голдуин Майер“ и той тутакси се отправи към стълбите. Даде си сметка, че се отдалечава с подозрителна бързина и се постара да не хукне да бяга.

Когато стигна до площадката по средата на стълбището, Итън се довери на инстинкта си, обърна се, вдигна поглед и видя Ролф Рейнърд да стои до най-горното стъпало и да го наблюдава мълчаливо. Човекът с ябълката не държеше нито пистолет, нито торба с пържени картофки.

Без да продума, Итън продължи да слиза. Когато стигна до фоайето и отвори външната врата, той хвърли поглед назад, но Рейнърд не го беше последвал.

Забравил за ленивостта си, дъждът се беше разбушувал по улицата и студен вятър брулеше китайските чадъри.

Итън седна отново зад волана, запали мотора, заключи пратите и включи отоплението.

Голяма двойна доза кафе вече не изглеждаше достатъчна. Не знаеше къде да отиде.

Предчувствие. Предусещане. Ясновидство. Речникът на Зоната на здрача сам разгръщаше страниците си в библиотеката на съзнанието му, но нито една от възможностите, която му се предлагаше, не можеше да обясни преживяното.

Според календара зимата нямаше официално да настъпи още един ден, но тя се вмъкна рано в костите му. В него се въдвори студ, непознат в Южна Калифорния.

Той вдигна ръце, за да ги огледа — никога не беше ги виждал да треперят така. Пръстите му бяха побелели, всеки нокът беше бял като белия сърп в основата му.