Кристал

Стигнах края на „Затере“ доста бързо. Седнах на стъпалата на църквата „Санта Мария дела Салюте“ и гушнах Роко. Часовниковата кула на Сан Марко отсреща се къпеше в злато от залеза. Туристите на върха й сигурно виждаха чуден спектакъл, докато вечерта се спускаше над лагуната. Чудех се дали някой не ме гледаше през бинокъла си. Помахах за всеки случай.

Май трябваше да премисля отново дали наистина не полудявах.

Дори да живее във Венеция, човек трудно би могъл да я види с нови очи. Толкова пъти е описвана от писатели, художници и режисьори, че вече прилича на красива, ръчно изработена яхта на повърхността на Адриатическия залив, но затрупана цялата от миди до задушаване. Понякога се налага да я извадиш от водата и да я остържеш от налепите, докато отдолу се покажат голите дъски, иначе ще се килне на една страна от тежестта. Може би бях проектирала върху града собственото си колебливо разбиране за света, но за мен основната истина, голите дъски, беше, че врялата и кипяла в историята Венеция стоеше на ръба на разрушението и може би нямаше да дочака края на века заради глобалното затопляне и покачването на морското равнище и сега беше последният шанс да се види културното наследство. Изправен пред такава съдба не чак толкова далеч на хоризонта, животът тук беше още по-сладък: слънчевите площади, папагалите, които подсвиркваха от прозорците на горните етажи, тесните, криволичещи улички, тайните кътчета; групите от работници, художници, студенти, които свързваха града в едно цяло като брънките във верига; ежедневните приливи от туристи, които заливаха града, а после и отливите им. Скъп и уединен, градът не беше удобно място за живеене, но всички имахме някаква особена причина да изберем да дойдем тук. Аз бях избрала града заради семейството ми и щастливите спомени за Nonna, но освен това ми се искаше да живея на някое неповторимо място, което да подхранва въображението ми. И Даймънд изпитваше същото, макар че никога не бяхме обличали чувствата си в думи. Просто и двете обичахме Венеция - любов, която не бях изпитвала към никой друг град, където бях живяла.