Героите умират

Вътрешният офис беше светилище, което малцина бяха виждали; за тези единайсет години, откакто Колбърг беше станал управител, дори Хари — звезда номер едно на Сан Франциско и постоянно присъстващ в Топ десет на Студията по приходи за целия свят — беше идвал тук само веднъж досега. Стаята беше малка, с извити стени и таван, без никакви остри ъгли; климатиците се опитваха да поддържат необходимата температура и влажност, за да не се поти Колбърг, но невинаги успяваха.

Управителят на клона на Студията в Сан Франциско беше нисък и мазен, не чак дебел, но мек и охранен. Бледосивите му кичури коса едва покриваха скалпа, изпъстрен с белези от неуспешни присаждания, а воднистите му очи бяха заобиколени от гънки плът с цвета и консистенцията на прокиснало тесто за хляб.

Хари беше виждал подобна плът само веднъж в живота си по-рано — когато Каин беше освободил няколко човешки роби на огрилско племе в Божиите зъби. Огрило ги отглеждаха като говеда под земята, в зловонните си пещери; те бяха тийнейджъри, които никога не са виждали слънчевата светлина, и бяха кастрирани, за да стане месото им сочно и вкусно. Кожата им много приличаше на тази на Колбърг.

Хари си наложи да спре да мисли за това, защото можеше да се разтрепери.

Звездата на Колбърг беше изгрявала заедно с тази на Каин; управителят стоеше зад гърба на Хари по време на заснемането на Приключението, което по-късно стана известно като „Последен отпор в Серано“. Това беше големият пробив на Каин, както и на Колбърг — Каин влезе в Топ десет, а Колбърг беше управителят, който го е вкарал там. От този момент нататък почти свръхестественият усет на Колбърг за ритъма във вкусовете на публиката беше изстрелял Сан Франциско към настоящата му световна слава; смяташе се, че Колбърг е очевидният наследник на Бизнесмен Уестфийлд Търнър, президент и изпълнителен директор на Студията. Колбърг повече от всеки друг, с изключение на самия Хари, беше отговорен за успеха на Каин.

Хари го презираше с онова отвращение, което повечето хора изпитват, когато намерят в храната си хлебарка.

Колбърг продължаваше да бърбори за Ма’елкот, който се беше провъзгласил за император на Анхана.

— Трябва да обърнете внимание на това, Майкълсън — казваше Колбърг. — В края на краищата точно вие го сложихте на трона.

Това беше типично за Колбърг — мазният кучи син можеше да изгуби цял час, преди да стигне до причината, поради която е повикал Хари. По пътя насам Хари уж небрежно беше разпитал портиера, охраната, секретарите и дори онзи самодоволен червей Гейл Келър. Никой не знаеше нищо за Шана; каквото и да се беше случило, слухът още не се беше разпространил. Колбърг досега дори не беше произнесъл името ѝ. Дланите на Хари горяха със самоубийственото желание да изтръгнат истината от управителя.

— Първо — заяви той рязко, — не съм качил аз Ма’елкот на трона. Той сам го постигна.

— След като убихте предшественика му.

Хари сви рамене; вече му беше дошло до гуша от тази тема през последната седмица.