Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
[* Артос – хляб, инос – вино (гр.) – Бел.ред.]
— По-бързо! – Девойката отвори вратата по-широко. С гримаса на нетърпеливост и досада сграбчи госта за ръката и насила го издърпа вътре. Резето се върна в гнездото си и залости вратата.
— Върви след мен! – Момичето не тръгна по стълбата, а я заобиколи и го изведе на малка остъклена веранда, чиято врата водеше към вътрешно дворче. Обикновено на такива веранди подреждат саксии с цветя, а на тази се виждаха купчини прашни стари вестници и току-що начената пластмасова опаковка с бутилки „Перие“.
— Ама само как ти тупа сърцето! – момичето блъсна с крак отворената врата и измъкна бутилка от опаковката – Сваляй този парцал! Искаш ли вода?
— Не искам – с дрезгав глас отговори Йожен-Оливие. Той последва момичето в дворчето, някога оградено само с жив плет, отдавна изсъхнал, а сега, според мюсюлманските правила за приличие, скрито от външния свят с висок бетонен зид. Няколко кълбовидни и пирамидални дървета, избуяли, отдавна неподрязвани, тревна площ, врата върху стената на обърнатия към улицата гараж. Йожен-Оливие подробно огледа това скучно място, преди по-внимателно да се вгледа в момичето.
Тя бе на около шестнайсет години, с кестеняви, не, тъмноруси коси, леко чупливи, небрежно окълцани с ножица. Така подстригана, приличаше на средновековен паж. Облеклото й също беше момчешко – изтъркани джинси и риза на сини и бели карета, с навити до лактите ръкави и разкопчана яка. Но фигурата й съвсем не приличаше на момчешка – все още неоформена, поради което момичето изглеждаше по-закръглено, отколкото в действителност бе.
— Отпусни се – момичето отвинти капачката и отпи вода от зелената бутилка. – Това е най-безопасното място в цял Париж. Можеш да се заемеш със своя стриптийз.
— Да, бе! – каза Йожен-Оливие, но въпреки всичко започна да сваля своята паранджа. – Дори на теб самата документите да са ти наред, къде ще денеш чужд човек като мен, когато те тръгнат да обискират квартала? След петнайсет минути може вече да са тук.
— След петнайсет минути няма да ни има тук – усмихна се тя. Устата й бе малка, нежно розова, и когато престана да се усмихва, сянката на усмивката се спотаи в ъгълчетата на устните й. Сърцето на Йожен-Оливие наистина туптеше още по-силно, отколкото преди малко – когато хвърчаха парчетата огледално стъкло и виеше сирената. Той все още преживяваше простотата и естествеността на нейния жест, когато малката здрава длан уверено сграбчи неговата ръка – на непознато момче, както би могла да го направи на младини баба й, но не и другите му връстнички. И последните постъпваха така, но само за да не пропуснат случая да докажат на самите себе си, че не са някакви жалки мюсюлманки. Но престъпвайки харам*, те се напрягаха вътрешно, неволно спомняйки си какви последици крие това, и движенията им ставаха сковани. Докато тя сграбчи ръката му така, сякаш това не я заплашваше с нищо.
[* Харам – забрана в исляма (араб.). – Бел.ред.]
Без да подозира каква буря е предизвикала у Йожен-Оливие, момичето стоеше пред него и допиваше своята кипяща от весели мехурчета „Перие“. Опънатата шия, увисналото на конец полуоткъснато бяло копче на разкопчаната яка, вдигнатата ръка, опънала протрития плат така, че не оставяше никакво съмнение – нямаше и помен от сутиен.
Йожен-Оливие беше пътувал на няколко пъти из райони, където мюсюлманите още разрешаваха на жените да ходят по улиците с незабулена горна част на лицето. Задълго бе запомнил очите на мюсюлманките – с мигли, удължени със спирала или залепени изкуствени мигли, с плътна очна линия, със сенки в цвят металик на клепачите или с перлени сенки, или с такива, които сменяха цвета си. У тях можеше да се намери толкова скромност и целомъдрие, колкото примерно би могло да се намери любов към закона и правовия ред у някой закоравял престъпник, затворен в единична килия с бодлива тел наоколо, по която тече ток. Само заради тези очи жените изглеждаха по-предизвикателни, отколкото, ако бяха напълно разголени. А това момиче с голия си врат, с откритите си ръце, с малката си гръд, готова да пръсне отеснялата риза, беше озарено отвътре от целомъдрие.
Тя отпи още една глътка. На Йожен-Оливие много му се прииска да допие водата след нея, от която той така лекомислено се бе отказал в началото, но вече не заради жаждата.
— Ей, какво има, да не би ушите ми да са зелени? – Празната бутилка полетя към дървения сандък за смет, който се намираше наблизо. – Време е да тръгваме!
В друга ситуация Йожен-Оливие много по-рано щеше да се досети, че от това място трябва да има таен изход или към някакви подземни комуникации, или към лабиринтите на изоставените тунели на метрото. (Нали сега в метрото половината линии бяха закрити.) Момичето се приближи до гаража. Зад отворената врата се виждаше старичък ситроен, който не заемаше кой знае колко място. Тя отмести сандъка с инструменти, доближен до отсрещната стена.