Злочестие [bg]

— Дейвид? — попита тя. — Как се чувстваш?

— Като парче хляб на рок парти.

Меган видимо се успокои и се обърна.

— Той е добре.

— Парче какво? — попита онзи от Оръжейната.

— Хляб — отговорих аз и приседнах с мъка. — На рок парти. Нали знаеш, никой не иска хляб на рок парти. Дошли са да видят готин рок. Затова хвърлят хляба на пода и той бива стъпкан.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал.

— Съжалявам — изръмжах аз. — Обикновено съм по-красноречив, след като ме прострелят.

Намирах се в мрачна стая, пълна с твърде много дивани, на един от които лежах аз. Пред друг, дълъг, черен и прекалено мек, пред далечната стена, имаше ниска масичка, покрита с монитори и други компютърни джаджи, както и с малка камара мръсни чинии. Мъжът от Оръжейната седеше на трети диван, близо до мен, край малка нощна масичка, отрупана с шлюпки от фъстъци и две големи празни пластмасови чаши. До него седеше манекен в човешки ръст.

Сериозно. Манекен. От онези, които човек може да види в старите универсални магазини, за показване на облекло. Имаше дървено лице без никакви черти и беше облечен като нюкагския елит — с мека шапка и костюм на тънко райе. Сложен беше да седи в отпусната поза, с кръстосани крака и сключени ръце.

Добре…

Ейбрахам стоеше пред дивана със скръстени ръце. Още беше облечен в черния костюм за проникване. Беше свалил маската — тя висеше от колана му — обаче продължаваше да носи внушителната галватонична Р328, преметната на гърба му. Освен Меган, само той от отряда ми присъстваше в стаята.

— Хубаво местенце — отбелязах аз. — Предполагам, че си похарчил целия бюджет за декориране за страховитата лаборатория.

Мъжът изсумтя.

— Лабораторията трябва да е чиста заради работата, която върша там. Поканих ви в дома си, млади човече. Рядка чест.

— Извинявам се, че не донесох малко мухлясали кори от пица като официален подарък — отвърнах аз и кимнах по посока на мръсните чинии на масата в другия край на стаята. Изправих се на крака и се олюлях, обаче успях да остана прав, с ръка на облегалката. Кракът ми пулсираше и като сведох поглед, установих, че са срязали панталоните ми, за да се доберат до раната.

Раната беше хванала кора и изглеждаше все едно зараства от седмици, може би от месеци.

— Хмм. Съжалявам, че не е напълно излекувана — каза мъжът. — Устройството ми не е толкова мощно, колкото някои други.

Кимнах на Меган, за да ѝ покажа, че съм добре. Тя не ми подаде ръка, за да се облегна, не и пред враг, но остана близо до мен.

— Къде сме? — попитах аз.

— Под Оръжейната ми — отговори мъжът.

— А ти си?

— Дийн Летящ рицар.

— Сериозно? — примигнах аз. — Тоест, това е името ти?

— Не — отвърна онзи. — Обаче името ми е глупаво. И използвам това.

Е, спечели точка за честност, макар че настръхнах при мисълта да се откажеш от името си. Не ми харесваше дори прякорът, който хората ми бяха дали — Убиецът на Стоманеното сърце. Дейвид Чарлстън беше достатъчно добро име. Дадено от баща ми. Сега то беше почти единственото, което ми беше останало от него.