Диамантената ера
- Автор: Стивенсон Нил Таун
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Диамантената ера». Краткое содержание книги:
— Същото, каквото всеки друг — пари и разни глупости — отвърна Бъд и по съвсем обичаен начин мъжът извади няколко твърди упета от джоба си и му ги подаде, след което дори му благодари, когато Бъд отстъпи назад.
На Бъд му харесваше да постига такова уважение от страна на чернокожите — това му напомняше за благородническото му потекло в паркингите за ремаркета в северна Флорида, а нямаше нищо против да вземе и парите. След тази случка започна да търси специално чернокожи със същия несигурен и изплашен вид. Тия хора купуваха и продаваха като луди и поради тази причина винаги имаха със себе си твърди пари. Понатрупа доста за два месеца. Честичко се отбиваше в апартамента, където живееше неговата кучка Текила, даваше й по някое парцалче скъпо бельо, а понякога и шоколад на Харв.
И Бъд, и Текила бяха на мнение, че Харв е син на Бъд. Беше на пет годинки, което означаваше, че е заченат много по-рано от началото на периода, в който Бъд и Текила непрекъснато скъсваха и се събираха. Сега тая кучка пак беше бременна, което означаваше, че Бъд трябваше да носи още повече подаръци, когато се отбиваше в дома й. Задълженията на бащинството!
Един ден Бъд си набеляза едно особено добре облечено семейство само заради скъпите им дрехи. Мъжът беше с типичен за бизнесмените костюм, а жената носеше красива спретната рокля. Освен това имаха бебе, обвито цялото в някаква бяла дантелена пелена и си бяха наели носач, който да се оправи с багажа им от Аеродрума. Носачът беше бял и смътно напомни на Бъд за него самия, което направо го влуди да гледа как работи като товарно животно за чернокожите. И така, веднага щом въпросното семейство се измъкна от блъсканицата на Аеродрума и навлезе в една малко по-изолирана част, Бъд се приближи към тях с походка, която беше усвоил пред огледалото, като от време на време побутваше нагоре по носа снайперките си с показалец.
Мъжът с костюма беше по-различен от всички подобни нему. Той не се опита да се престори, че не е видял Бъд, не се опита да се измъкне, не се сниши и не приклекна, а просто си стоеше здраво на краката с леко разтворени ходила и каза с приятен глас:
— Да, сър, с какво мога да ви бъда полезен?
Не говореше като другите американски чернокожи, акцентът му бе по-скоро британски, но мъничко по-остър. Бъд вече се бе приближил достатъчно, за да види, че на врата си чернокожият е преметнал парче шарен плат, което падаше и върху реверите му и въобще приличаше на шал. Като цяло изглеждаше добре поддържан и хранен, като се изключи белега в горната част на едната скула.
Бъд продължи да се приближава, докато в един момент не се оказа прекалено близо до мъжа. Държеше главата си леко наклонена назад до последната минута, сякаш се бе заслушал в много силна музика (което си беше точно така), но изведнъж я наведе напред, за да се вторачи право в лицето на непознатия. Това беше още един начин да обърне внимание на това, че носи снаряжение и обикновено вършеше работа. Мъжът обаче не реагира с характерното потрепване, което Бъд очакваше и което бе започнало да му прави удоволствие. Може пък да беше от някоя изостанала страна, където все още не знаеха какво е черепна пушка.
— Сър — заговори мъжът, — тръгнал съм със семейството си към хотела. Пътуването беше дълго и сме доста уморени; дъщеря ми има възпаление на ухото. Ще ви бъда много задължен, ако ни обясните за какво става дума колкото може по-експедитивно.
— Приказваш като шибан вики — тръсна Бъд.
— Сър, аз не съм това, което ви наричате „вики“, защото в противен случай трябваше да съм отишъл там. Ще ви бъда много задължен, ако си направите труда да не използвате мръсни думи в присъствието на жена ми и дъщеря ми.
Мина известно време, преди Бъд да разшифрова напълно последното изречение, и доста повече, за да проумее, че тоя мъж го е грижа за някакви си мръсни думички в присъствието на семейството му, а дори още по-дълго, за да повярва, че непознатият се е отнесъл така безочливо към Бъд — един доста якичък мъж, който очевидно беше въоръжен с черепна пушка.
— Ще си казвам, мамка му, каквото си шибано нещо искам на кучката ти и шибаното ти изчадие — заяви на много висок глас Бъд. След това просто не можа да се въздържи и се захили. Вече водеше с няколко точки!
Мъжът изглеждаше по-скоро нетърпелив, отколкото изплашен, и в този момент въздъхна тежко.
— Това да не би да е въоръжен грабеж? Сигурен ли сте, че знаете в какво се забърквате?
Бъд отговори, като прошепна едва доловимо „бий!“ и изстреля един парализатор в десния бицепс на непознатия. Парализаторът потъна дълбоко в мускула, също като М-80, направи черна дупка в ръкава на мъжа и накара ръката му да остане протегната право напред. Мъжът стисна зъби, очите му изхвръкнаха и в продължение на няколко секунди той издаваше странни ръмжащи звуци, идещи дълбоко от гръдния му кош, породени от усилията да не извика от болката. Бъд се зазяпа в раната с огромно удоволствие. Беше като да стреляш по хора в някой интерактив.