Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Наближаваше десет и тя и Джеръми бяха в дома й — малко старо бунгало край горичка от вековни борове. Отвъд прозореца вятърът люлееше върховете на дърветата; лунната светлина посребряваше игличките. Лекси се сгуши на канапето до него. Малка свещичка мъждукаше върху ниската масичка и осветяваше подноса с остатъците от храната, която Дорис им беше приготвила.
— Мислех за бебето — каза Джеръми.
— Така ли? — наклони глава тя.
— Да. Защо? Мислиш, че не се сещам за него?
— Не. Просто ми се стори, че изключи, когато с Дорис заговорихме за нея. И какво си мислеше?
Той я прегърна по-здраво и реши, че е по-добре да не споменава думата „егоизъм“.
— Мислех колко щастливо е бебето, че си има майка като теб.
Тя се усмихна и после го погледна съсредоточено.
— Надявам се дъщеря ни да има като твоите трапчинки.
— Харесваш трапчинките ми?
— Обожавам ги. Но се надявам да наследи моите очи.
— Какво им е на моите?
— Нищо им няма.
— Но твоите са по-хубави? Ако искаш да знаеш, мама обожава очите ми.
— Аз също. Неустоими са. Но не искам дъщеря ни да има изкусителни очи. Та тя ще е бебенце!
Той се засмя.
— Какво друго искаш?
Лекси се втренчи замислено в него.
— Искам да има коса като моята. И нос и брадичка като моите. — Затъкна кичур коса зад ухото си. — И чело като моето.
— Дори чело като твоето?
Тя кимна.
— Между веждите ти има бръчка.
Той я опипа разсеяно с пръст, сякаш не е подозирал за съществуването й.
— Защото се мръщя. — Показа й. — Виждаш ли? Изразява дълбоко съсредоточаване. Размисъл. Не искаш ли дъщеря ти да умее да мисли?
— А ти искаш ли дъщеря ти да има бръчки?
— Хмм… не. Но според теб излиза, че имам само една нищо и никаква трапчинка.
— Какво ще кажеш да вземе и ушите ти?
— Ушите? Никой не обръща внимание на ушите.
— Мисля, че ушите ти са много сладки.
— Така ли?
— Ушите ти са съвършени. Най-съвършените уши на света. Чувала съм хората да говорят колко са прекрасни ушите ти.
Той се засмя.
— Така значи… Моите уши и трапчинки. Твоите очи, нос, брадичка и чело. Нещо друго?
— Най-добре да спрем дотук. Кой знае какво ще кажеш, ако поискам краката й да са като моите. Доста си докачлив в момента.
— Не съм докачлив. Но смятам, че мога да предложа повече от уши и трапчинки. Колкото до краката ми… след тях са се обръщали доста глави, ако искаш да знаеш.
Тя се разкикоти.
— Добре де, добре, вярвам ти. А какво мислиш за сватбата?
— Сменяш темата?
— Все някога трябва да я обсъдим. Сигурна съм, че искаш да внесеш свой принос.
— Предпочитам да се доверя на теб.
— Мислех си за фара? Близо до хижата.
— Сещам се…
Спомни си, че тя говори за фара на нос Хатерас, където се оженили родителите й.
— Национален парк е и ще трябва да поискаме разрешение. За края на пролетта или началото на лятото. Не искам коремът ми да личи на снимките.
— Звучи ми разумно. Нали не бива да разберат, че си бременна? Какво ще си кажат хората?
Тя се засмя.
— Значи нямаш претенции за сватбата? Нещо специално, за което винаги си мечтал?
— Не… Но за ергенското парти имам.
Тя го сръга шеговито с лакът.
— Внимавай! — предупреди го и след малко добави: — Радвам се, че си тук.
— И аз се радвам, че съм тук.
— Кога ще изберем къща?
Поредната рязка смяна на темата отново напомни на Джеръми колко драстично се е променил животът му.
— Моля?
— Кога ще потърсим къща? Знаеш, че трябва да си купим къща.
— Мислех, че ще живеем тук.
— Тук? В това тясно бунгало? Къде ще е кабинетът ти?
— В спалнята за гости. Достатъчно просторна е.
— А бебето? Къде ще спи?
О, да, бебето. Чудно как го забрави за момент.
— Имаш ли нещо предвид?
— Предпочитам да е близо до реката, ако не възразяваш.
— Звучи ми добре.
Тя продължи със замечтано изражение:
— Къща с голяма веранда, уютна, с просторни стаи и високи прозорци, които пропускат слънчевите лъчи. И с ламаринен покрив. Не си живял, ако не си чувал как дъждът ромоли по ламаринен покрив. Най-романтичната музика на света!