Камуфлаж

— Така ли е? — прошепна тя.

— Не зная. — Джими кимна към Гросбаум. — Той трябва да знае.

— Не зная какво не е наред с теб, Джими. Някои неща обаче правиш прекалено добре.

— Ти… трябва да знаеш — запъна се Джими.

— Бруно… — Холандката докосна Гросбаум по ръката. — Струва ми се, че го потискаш. Ще ни оставиш ли за малко насаме?

Усмивката му бе хладна като на истински професионалист.

— Но нали… ще ми докладваш всичко?

— Бруно, ти ме познаваш. — Познаваше я, повече от добре.

Той си погледна часовника.

— След час имам среща с пациент. Ще се върна в два и половина.

— Става.

Той се надигна.

— Джими, ще изляза за малко. Холандката ще ти прави компания.

— Добре. — Изменчивият разбираше какво става. Холандката искаше да остане насаме с него. Също както сестра Дебора.

След като Гросбаум излезе, Холандката го разглежда известно време.

— Не помниш ли какво се е случило с теб?

— Не — отвърна той, също втренчил поглед в нея.

— И колко, време мина оттогава?

— Сто осемдесет и три дни.

— Навестяват ли те твоите съученици?

— Ами… да. Всъщност… вече не. — Той погледна към тавана. — От шейсет и два дни.

— Ти си самотен. — Той повдигна рамене. — Мога да ти стана приятелка, Джими.

— Можеш ли?

Тя се изправи и протегна ръка.

— Ще ме разведеш ли из къщата? Искам да я разгледам.

Изменчивият се колебаеше. Ако тя искаше да правят това, което бяха направили с Дебора, подхождаше по много странен начин. Той я улови за ръката — тя стисна неговата и Джими отвърна със същото, като се стараеше да копира силата на натиска, и я последва навън. Минаха през кухнята, която блестеше от чистота и бе обзаведена по последна мода. Навсякъде лъщящ емайл, тигани, окачени на стените. В ъгъла се бе привела дребничката мургава мексиканска готвачка.

— Buenas dias — каза Холандката. — Jimmy me muestra la casa.

— Bueno, bueno — отвърна женицата, наведена над един тиган, търкаше го ожесточено.

От другата страна на кухнята беше столовата, с тежка махагонова маса под сияещ кристален полилей с газово осветление. Стари картини по стените. Над камината голям портрет на господин и госпожа Бери, изправени на моравата с малко момче и далматинец.

— Това ти ли си?

— Не — отвърна изменчивият. — Това съм бил аз.

Мебелите в стаята бяха старинни, английски, тапицирани с червен плюш. Изглеждаха сякаш се употребяват рядко.

— Трудно е да повярваш, че в страната цари икономическа криза — промърмори Холандката.

Изменчивият повдигна рамене. Беше чувал тази дума, но познаваше само психологическия й смисъл.

Стаята за музика беше окъпана в светлина, от големия прозорец се виждаше градината. Имаше пиано „Стейнуей“ и арфа.

Холандката подръпна лекичко най-дебелите струни на арфата.

— Свириш ли на това?