Най-непохватната вещица

— Не се срамувай, скъпа моя — каза госпожица Какъл, усмихната щастливо. Тя се обърна към останалите ученици. — Хайде, момичета! Три пъти „Ура“ за нашата героиня Милдред.

Милдред се изчерви още повече и започна да върти скритите зад гърба си пръсти, докато възгласите ехтяха.

Когато всичко това приключи, „героинята“ почувства облекчение. Докато изчакваха да излязат от залата, всички я потупваха по гърба и поздравяваха — освен Етел, разбира се, която я изгледа по възможно най-злобния начин, по който можеше.

— Добрата стара Мил! — извика някой.

— Измъкнахме се от контролното по заклинания, благодарение на теб — каза друго момиче.

— Благодарим ти за почивката.

— Благодаря, Мил!

И така нататък, и така нататък.

Мод преметна ръка през раменете на приятелката си.

— Наистина изглеждаш смутена — отбеляза тя. — Толкова силно си почервеняла, че мога да го забележа от другия край на залата.

— О, не! — възкликна Милдред. — Хайде да отидем да вземем котетата и да се позабавляваме.

— Един момент — дочуха хладен глас, който познаваха много добре.

Двете момичета се обърнаха и видяха, че класната им ръководителка стои точно зад тях. Веднага заостриха вниманието си, като се чудеха какво ли са направили този път, което си беше напълно нормална реакция, когато и да заговореше госпожица Хардбрум.

Сега обаче, за тяхна най-голяма изненада, тя се усмихна — с искрена, приятелска усмивка, а не с обикновеното леко изкривяване в ъгълчетата на устните.