Кръвта на мага

Първите лъчи на изгрева се разпръснаха над земята и осветиха безоблачното небе. Загледана навън, Елена Анборн вдигна ръка, за да закрие очи, притаила дъх пред девствената красота на светлината, прокрадваща се в мрака. Планините лилавееха, а маслинените гори блещукаха в сиво, като камъчета насред пясъка. Под нея се разпростираше заплетеният сноп от улиците на Брокена, столицата на Джавон. От града вече се носеха отдалечени звуци на оживление, облечени в черно жени и мъже с бели тюрбани се бяха запътили за сутрешната си молитва. Първите лъчи погалиха купола на огромния Дом ал-Ахм, храм на Амтех, и виещи гласове, напяващи молитва, по-стара дори от самия град, се възнесоха още по-високо, приканвайки вярващите люде. Елена изпита странен порив да ги последва, да изпърха с криле към улиците и да стане част от обществото, събиращо се в сенките на купола — не поради някаква привързаност към вярата в Амтех, а поради нарастващото силно желание да принадлежи някъде.

Съществуваше ли наистина такова място? Със сигурност не беше тук, където тя бе светлокож западняк сред тъмните тонове на Изтока, пълната противоположност на представите за жена. Неомъжена, тя бе воин, а жената трябваше да си намери съпруг, да се установи в пределите на дома му — тя обаче беше маг, а тук маговете се считаха за потомци на Шайтан. Въпреки всичко обаче тук тя се чувстваше у дома.

За жена бе висока и обикновено се обличаше като мъж. Тялото ѝ бе мускулесто и здраво като камък. Лицето ѝ бе загрубяло от слънцето и от годините, изсветлелите от слънчевите лъчи коси бяха вързани на опашка, бледосините ѝ очи наблюдаваха зорко наоколо, докато се бе навела от прозореца на стаята си в кулата на кралския дворец. Властващите Нести ѝ бяха подсигурили мястото за тренировки. Беше поискала „каквото и да е, стига да има хубава гледка“ и те ѝ бяха дали гледка към града, пустинята, планината и небето, навсякъде, където се обърнеш. Земята бе сурова, но благодатна, изпъстрена със сурови, но благородни хора.