Глутница ангели
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
А дори не харесва бирата.
— Какво препоръчвате? — попитах с усмивка.
— Намери си истинска работа — изръмжа Шобан.
— Повярвай ми, мисля по въпроса — отвърнах аз.
— Как си, Марти? — рече и Ума.
— Колкото и да е изненадващо, повече от добре. Всичко е… наред. Определено.
— Радвам се да го чуя.
— А ти как си? — обърнах се аз към Шобан.
— Бодра като кукуряк и за любов готова.
— Обзалагам се, че гледката е страхотна.
— Никога няма да разбереш — тросна се тя.
Ухили ми се по-злобно и от най-злото джудже.
— Напускаш ли ни, Марти?
— Утре — отговорих аз. — Холивуд ме зове. Като Грегъри Пек, привързан към гърбината на кита.
И двете ме погледнаха странно.
— Трябва да си уредя живота и извън киното — изпелтечих аз. — Ами вие двечките? Какво смятате да правите?
— Имаме да правим много неща — отвърна Ума. — Имаме да водим и много битки. Вечна бдителност — ето каква е цената на свободата. Казал го е Буда.
— Пък аз си мислех, че го е казал Томас Джеферсън.
Ума сви рамене.
— Знам със сигурност, че не е Джери Адамс — добавих аз.
— Затваряй си устата, тиквеник нещастен! — скастри ме Шобан.
— Ами Тулий? — попитах аз.
— Привържениците му пак са си тук. И винаги ще бъдат.
— Не звучи обнадеждаващо — отбелязах аз.
— Изпълнихме задачата си, което не е малко. Нанесохме им удар, но те пак ще се върнат. Онези, които унищожихме, ще бъдат заменени от други. За съжаление омразата не знае граници.
— И вие ще продължите да се борите с тях, така ли?
Ума поклати глава или може би кимна, така и не разбрах.
— Как ще се оправяте без мен?
— Все ще намерим начин — каза Шобан.
— Тулий се състои от първични организации — обясни Ума. — Ние разгромихме една от особено мощните им групи и това ще се разчуе. Но унищожените ще бъдат заменени от други.
— За късмет имам опит с първичните организации — вметна Шобан.
— Не се и съмнявам.
Известно време си пихме в мълчание чая и бирата.
— Искаш ли да се върнеш в Лос Анджелис? — рече накрая Ума.
Личеше си от сто километра, че пита колкото за да смени темата, но въпреки това аз се замислих.
— Да ти призная, искам — отговорих й.
И това си беше самата истина. След няколко седмици започваха снимките на продължението на „Кълбо от огън“ и аз усетих, че не ме свърта да застана пред камерите.
Трябваше да живея цели четирийсет години в Лос Анджелис, за да се почувствам кореняк, но ето че и това най-после беше станало.
Погледнах Ума и ми се прииска да й задам дълъг-предълъг списък с въпроси, които направо си напираха отвътре. Видях как тя се вторачва в мен, как очите й се разширяват, а крайчетата на устните й се извиват в донякъде горчива усмивка.
Не й зададох нито един въпрос.
Изправих се и я притиснах с все сила до себе си, после я мляснах право по устните. Обърнах се и към Шобан и видях в очите й неподправен ужас. Знаех, никак не е изключено да е въоръжена, но все пак рискувах.
Прегърнах и нея и хукнах презглава към изхода.
Отидох на летището рано — вечно подранявам, което си е ужасно глупав навик, защото щом вляза в залата, започвам да нервнича и да чакам да обявят полета. А най-глупавото е, че отивам на летището рано, а се качвам на самолета в последния момент, макар че пътниците от първа класа могат да минат първи, ако искат. Просто не обичам да седя в самолета и да чакам. Е, не обичам, разбира се, да седя и на летището и да чакам, но нали съм си нервак, навиците ми не са подчинени на никаква логика, та е безпредметно да бъдат оспорвани и обсъждани.
Взех си на барчето една бира. Можех да отида в залата за пътниците от първа класа, но хората, които се черпят по такива места, се дуят като пуяци, чак ще се пръснат, и ми късат нервите. Марти Бърнс, човек от народа, предпочита да си пие питието с простолюдието.
Обявиха и моя полет, но още викаха пътниците за места 23–30, та си поръчах още една „Стела“. Двама британци в евтини сини костюми се наместиха до мен на бара — започнаха да се наливат с топла бира и да се потупват взаимно по гърбовете, както пийналите обичат да правят. Бях доста шумни, но аз просто не им обръщах внимание — бях се съсредоточил върху кехлибарените наслади на най-доброто белгийско пиво (по лиценз). Не съм и забелязал кога е влязъл азиатецът.