Глутница ангели

Разбрах, че става нещо, най-напред по звука.

Докато Лили рисуваше, тътенът се засили, стана по-кънтящ. Разнасяше се отвред, имах чувството дори, че идва от самите нас. Чувал съм през годините израза „музика на сферите“ и зная, че означава съвършения звук от самото движение на вселената, но дори и такава музика да съществува, тя едва ли е по-прелестна от онова, което чух в огромното помещение под Лондон.

Докато не пропълзя фалшивата нота.

Рекох си, че който — каквото, където — и да е натиснал клавиша, го е направил случайно. В началото тази нота само направи музиката още по-богата и прелестна — всеки велик творец ще ви каже, че такова е въздействието на малкия недостатък сред съвършенството. От първо нотата прозвуча като контрапункт на общото съзвучие. После обаче екна втора фалшива нота. И трета. И най-неочаквано ме побиха тръпки от райската, вдъхваща ведрост музика.

Промени се и светлината — със заврънкулките, които изписваше с пръчицата, Лили не увеличи силата й, затова пък направи така, че тя да дойде сякаш на фокус и да стане кристално ясна, някак бистра. Всяка линия, всяка плоскост станаха по-очертани, изпъкнаха повече. Все едно гледах през чужди очила с тази разлика, че не ми се замая главата. Хванах се как си мисля, че именно така трябва да виждаме света.

Но и яснотата започна да се топи. Светлината пак си беше ярка, ала стана някак пречупена, мътна. В началото си рекох, че само така ми се струва, но когато си махнах с ръка пред лицето, следите мрак пак се появиха и не изчезнаха толкова бързо, както преди. Светлината стана още по-ослепителна и вече едвам виждах Ума и Лили. Извърнах се към Шобан, която бе тръгнала към другите. Последвах я, като внимавах да не стъпя върху чертите, които Лили бе прокарала по пръстта. Имах чувството, че с мен ще е свършено, ако го сторя.

Лили спря да рисува и двете с Ума огледаха от край до край помещението. Пръчицата в ръката на по-възрастната жена сочеше към тавана. Погледнах нагоре и видях дълги нишки тъма, които се гънеха досущ черни змиорки във все по-наситената светлина над нас. Шобан вече държеше оръжието и макар да бе с очилата, различих върху лицето й познатия притеснен израз. Лили каза нещо, което не чух, и се свлече върху пръстта, където отново започна да рисува.

Точно тогава изникнаха децата.

Бяха десетина, всичките високи най-много метър.

Нямам представа как са се промъкнали в помещението, светлината бе толкова ослепителна, че са могли да влязат отвсякъде, дори от прохода, по който бяхме дошли и ние. Не знаех дали в помещението няма стотици други такива входове. Единственото, което знаех, бе, че посред нощ, в това странно помещение под Ийст Енд в Лондон с неговата вълшебна светлина и омайна музика — ако се вярва на Лили (а кой съм аз, че да се съмнявам в думите й?), в сърцето на света — бяхме обкръжени от деца, сякаш се бяхме озовали насред детска площадка.