Спенсървил [bg]

Черквата бе голяма — побираше около седемстотин души. Кийт плъзна поглед по гърбовете на насядалите по пейките хора, но отново не забеляза господин и госпожа Бакстър. Ако бяха тук обаче, след службата щеше да ги види да излизат.

Седна отляво в дъното и пастор Уилбър Шенк, изповедникът на госпожа Бакстър, започна службата.

Мина доста време преди да разбере, че Ани е в хора. Седеше в края отдясно на олтара и той можеше отлично да я вижда.

Хорът се изправи и запя. Тя погледна към него така, като че ли го е забелязала отдавна. За миг очите им се срещнаха и Кийт й намигна. Ани се усмихна, докато пееше „Вековната скала“, после сведе очи към молитвеника си. Приличаше на ангел с червената си роба и искрящите от отблясъците на свещите очи. Когато химнът свърши, тя затвори молитвеника и отново го погледна.

Кийт излезе преди края на службата, качи се в автомобила си и напусна Спенсървил.

Спря във фермата на Каули и почука на вратата, но никой не му отвори. Не бе заключено, затова влезе вътре и повика Били Марлон, но изглежда, в къщата нямаше жива душа. Кийт отиде в кухнята, намери молив и някакъв скъсан плик от писмо и написа: „Били, известно време няма да съм в града. Пак ще се видим. Откажи се от пиенето. Иди на преглед в болницата за ветерани в Толедо. Това е заповед, войнико. Полк. Ландри, армия на САЩ.“ Не знаеше каква полза ще има от писмото му, но се чувстваше задължен да го напише. Остави сто долара на масата и си тръгна.

Помисли си дали да не телефонира на Портърови, но вече се бяха сбогували и не искаше да ги безпокои, като им каже, че планът се е променил. Поредният случай на „колкото по-малко знаят, толкова по-добре“.

Сега беше на ред леля Бети. По пътя се отби в една от фермите и купи бурканчета конфитюр, домашни бонбони, кленов сироп и други сладки неща, от които повечето хора биха се разболели от захарна болест, но които, изглежда, действаха отлично на леля Бети.

Тя си бе вкъщи и както го информира, била канена на обяд у Лили и Фред. Покани го да влезе, но също като повечето възрастни хора, които Кийт познаваше, особено германските му роднини, промяната в плановете й напълно я обърка.

— Трябва да съм там след един час — каза тя.

Лили и Фред живееха на двайсетина минути път и Кийт с усмивка си спомни теорията на леля Бети за относителността на времето.

— Няма да се бавя — отвърна той. — Ако побързаш, ще стигнеш навреме. Ето, донесъл съм ти някои неща. — Кийт остави пакета на масата и тя започна да вади подаръците един по един.

— О, Кийт, нямаше нужда. Толкова си мил. — И така нататък.

— Лельо Бети, заминавам за известно време и се чудя дали би могла да наглеждаш фермата.

— Пак заминаваш, така ли?

— Да. Не го правя често. По веднъж на всеки четвърт век.