Дама, поп, асо, шпионин [bg]

Сам в мрака на дневната Смайли също чакаше, седнал на неудобния домакински стол и подпрял глава в слушалката на телефона. От време на време промърморваше нещо и Мендъл промърморваше в отговор, но през повечето време споделяха мълчанието. Настроението му беше унило, даже малко мрачно. Подобно на актьор, той изпитваше чувството на приближаваща апатия преди вдигането на завесата, чувството, че великите неща накрая се свиват до малки и незначителни; също както смъртта му се струваше дребна и незначителна след битките в живота му. Нямаше го предишното желание да покорява. Мислите му, както когато се страхуваше, бяха насочени към хората. Нямаше някакви конкретни теории или оценки. Просто се питаше как ще се отрази това на всекиго и се чувстваше отговорен. Мислеше си за Джим и Сам, за Макс, Кони и Джери Уестърби, за прекъснатите отношения помежду им; отделно място в мислите му заемаше Ан и безнадеждно обърканият им разговор на корнуолските скали; зачуди се дали изобщо може да съществува любов между две човешки същества, която да не почива на самозаблуда; искаше му се да стане и да си тръгне, преди да се е случило, но не можеше. Притесняваше се бащински за Гуилъм и се питаше как ли ще му се отрази това напрежение от възмъжаването. Отново се сети за деня, в който погреба Контрола. Замисли се за предателството и се зачуди дали има безсмислено предателство по същия начин, по който се смята, че съществува безсмислена жестокост. Тревожеше се, че се чувства толкова ограбен, че всички интелектуални или философски правила, към които се бе придържал, ставаха на пух и прах, изправени пред истинска човешка ситуация.

— Има ли нещо? — попита той Мендъл по телефона.

— Двама пияници — отговори Мендъл — пеят „Виж джунглата, мокра от дъжда“.

— Не съм я чувал.

Той прехвърли слушалката от лявата си страна, извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си, където той вече беше развалил хубавия копринен хастар. Напипа предпазителя и за миг се зачуди на коя страна беше вдигнат и на коя — свален. Извади пълнителя и го пъхна обратно, спомняйки си как го беше правил стотици пъти на нощното стрелбище в Сарат преди войната; спомни си как винаги се стреля с две ръце, сър, едната държи пистолета, другата — пълнителя, сър; сети се и за онази легенда в Цирка, че винаги трябвало показалецът да се опъва по протежение на дулото, а спусъкът да се дърпа със средния пръст. Когато го пробва обаче, усещането беше смехотворно и той го заряза.