Аз преди теб
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1172-1
- Переводчик: Маргарита Дограмаджян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз преди теб». Краткое содержание книги:
Тридесет и три годишният Уил Трейнър граби с пълни шепи от живота. Той обожава работата си, предизвикателствата и пътуванията, които непрекъснато му напомнят, колко необятен е светът. Произшествие с мотор го приковава към инвалидна количка и превръща дните му в безрадостно съществуване.
Две години по-късно Уил няма представа, че Лу ще стане част от живота му и ще го разтърси из основи. И двамата не подозират, че запознанството им ще ги промени завинаги…
Уил хвърли поглед към количката си, гласът му пресекна.
— Никога няма да приема това.
Бях започнала да плача.
— Моля те, Уил. Моля те, не го казвай. Нека опитам. Да опитаме и двамата.
— Шшшт. Просто ме чуй. Искам да ме чуеш. Това… тази вечер… е най-прекрасното, което би могла да направиш за мен. Думите, които ми каза, това, че ме доведе тук… като си помисля само какъв кретен бях в началото и как успя да ме преобразиш… изумително е. Но… — Усетих как пръстите му стиснаха лекичко моите. — Трябва да сложа край. Повече никаква количка. Повече никакви пневмонии. Повече никакви пламтящи крайници. Никакви болки и отпадналост и никакво будене сутрин с желанието най-сетне да се свърши. Когато се върнем, въпреки всичко ще отида в Швейцария. И ако ме обичаш, Кларк, както казваш, нищо няма да ме направи по-щастлив от това да дойдеш с мен.
Отметнах рязко глава.
— Какво?
— Състоянието ми няма да се подобри. Ще се влошава все повече и повече. Лекарите ми дадоха да го разбера. Усещам как вървя надолу. Не искам повече да ме боли и да съм прикован към това нещо, и да завися от някого, и да се боя. Затова те моля — ако изпитваш нещата, които казваш, — направи го. Бъди с мен. Дай ми края, на който се надявам.
Погледнах го ужасено, кръвта забуча в ушите ми. Не можех да го понеса.
— Как е възможно да ме молиш за това?
— Знам, то е…
— Казвам ти, че те обичам и искам да имам бъдеще с теб, а ти ме молиш да дойда и да гледам как се самоубиваш?
— Съжалявам. Не исках да прозвучи грубо. Но не разполагам с много време.
— Какво?… Да не би вече да си уредил всичко? Да не би да имаш определена дата?
Виждах как хората от хотела се поспират, може би чуваха извисените ни гласове, но не ми пукаше.
— Да — потвърди Уил след кратко мълчание. — Да, имам. Направих консултациите. От клиниката са съгласни, че съм подходящ случай. И родителите ми се съгласиха за тринайсети август. Трябва да отлетим на дванайсети.
Главата ми се замая. Оставаше по-малко от седмица.
— Не мога да повярвам.
— Луиза…
— Мислех… мислех, че съм променила решението ти.
Той наклони леко глава и се взря в мен. Гласът му беше ласкав, очите му бяха нежни.
— Луиза, нищо не може да промени решението ми. Обещах на родителите си шест месеца и ги получиха. Ти направи това време безценно. Благодарение на теб не беше тест за издръжливост, а…
— Недей!
— Какво?
— Не казвай нищо повече! — Задавих се. — Такъв егоист си, Уил! Толкова си глупав. Дори да е имало нищожна вероятност да дойда с теб в Швейцария… дори да си мислел, че бих могла, след всичко, което направих за теб, само това ли успя да ми кажеш? Аз ти предложих сърцето си, а всичко, което можа да ми кажеш, е: „Не, не си ми достатъчна. А сега искам да дойдеш и да гледаш най-лошото, което изобщо можеш да си представиш“. Това, от което се боях, откакто разбрах за първи път. Имаш ли представа какво искаш от мен?
Сега бях бясна. Стоях пред него, крещях като луда.
— Майната ти, Уил Трейнър! Майната ти! Ще ми се никога да не бях приемала тази глупава работа! Ще ми се никога да не те бях срещала! — Избухнах в сълзи, побягнах по плажа и се прибрах в хотелската си стая, колкото може по-далеч от него.
Гласът му, който викаше името ми, звуча в ушите ми дълго след като бях затворила вратата.
Двадесет и четвърта глава
Няма нищо по-недопустимо за околните от гледката на мъж в инвалидна количка, умоляващ за нещо жена, която би трябвало да се грижи за него. Изобщо не е редно да се сърдиш на човека, за когото отговаряш.
Особено когато той очевидно не може да се движи и те умолява:
— Кларк. Моля те. Върни се. Моля те!
Но не можех. Не можех да го погледна. Нейтън бе опаковал багажа на Уил и тримата се бяхме събрали във фоайето на следващата сутрин — Нейтън все още махмурлия — и от мига, в който отново трябваше да сме заедно, отказах да имам нещо общо с него. Бях гневна и нещастна. В главата ми звучеше настоятелен глас, който ми нареждаше да съм колкото може по-далеч от Уил. Да си вървя у дома. Никога повече да не го видя.