Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
— Зле, господарю, зле.
Старецът отиде настрани и се облекчи над крепостната стена, но не на мястото, където сториха това Торанага и Ябу. Беше доволен, че не му се наложи и той да препикае съглашението с Ябу. Това е съглашение, което никога не бих спазил, каза си той. Никога.
— Ябу-сан, всичко трябва да се пази в пълна тайна. Смятам, че трябва да потеглите след два-три дни — каза Торанага.
— Да. Заедно с пушките и варварина, нали, Торанага-сама?
— Да. Ще потеглите с кораб. — Торанага погледна към Хиромацу. — Приготви галерата.
— Тя е готова. Пушките и барутът са все още на кораба.
Лицето на Хиромацу все така отразяваше неодобрението му.
— Добре.
Успя! Успя! На Ябу му идеше да крещи от възторг. Получи пушките, Анджин-сан, всичко! Имаш и шестте си месеца. Торанага никога няма да обяви война прибързано. Дори Ишидо да го убие в близките няколко дни, ти пак оставаш с всичко, което искаше. Ах, Буда! Закриляй Торанага поне до отплаването ми.
— Благодаря ви — каза той с нескрита искреност. — Никога няма да имате по-верен съюзник.
Когато Ябу си отиде, Хиромацу се нахвърли върху Торанага.
— Как можахте да направите такова нещо? Срамувам се от тази сделка! Срамувам се, че толкова не държите на съветите ми. Аз очевидно вече не съм ви от никаква полза и се чувствувам страшно изморен. Този нищо и никакъв даймио знае много добре, че ви омота около малкия си пръст като някаква марионетка. Той имаше дори наглостта да носи във ваше присъствие меч Мурасама!
— Забелязах.
— Боговете са ви омагьосали, ако питате мен. Открито прощавате такова оскърбление и му позволявате да злорадствува пред всички нас. Открито позволявате на Ишидо да ви срами пред всички нас. Не ми разрешавате да ви пазя. Отказахте на внучката ми, родена самурай, честта да умре. Изпуснахте съвета от контрола си, враговете ви явно ви надхитриха, а сега на всичко отгоре препикахте най-тържествено най-отвратителната сделка, за която съм чувал, и то с човек, който е отровител и предател като баща си. — Хиромацу се тресеше от ярост. Торанага не му възразяваше, само най-спокойно го наблюдаваше, все едно, че не го е чул. — Не, всички ками са ми свидетели — вие сте омагьосан — избухна отново старият самурай. — Аз ви задавам въпроси, крещя ви, ругая ви, а вие само ме гледате. Един от двама ни е полудял. Искам разрешението ви да извърша сепуку, а ако ми откажете, ще си обръсна главата и ще стана монах — каквото и да е, стига да не съм около вас!
— Нищо такова няма да направите. Само ще изпратите да повикат варварския свещеник Цуку-сан.
И Торанага избухна в смях.
Глава деветнадесета
Отец Алвито се спускаше с коня си по хълма, който водеше от крепостта, начело на обичайната си свита от езуити. Всички бяха облечени като будистки свещеници с изключение на броениците и разпятията, провесени от поясите им. Ездачите бяха четиридесет, все японци, до един синове на самураи християни, студенти в семинарията на Нагасаки. Бяха го придружили до Осака. Седлата и сбруите им бяха от най-хубаво качество и яздеха дисциплинирано, като свита на някой даймио.
Той пусна коня си в бърз тръс, без да обръща внимание на палещото слънце, и така прекоси гората и улиците на града, на път за езуитската мисия — голяма каменна къща в европейски стил недалеч от пристанището, извисяваща се над отрупаните около нея помощни сгради и складове, където се извършваха всички сделки с коприна в Осака.
Кортежът изтрополи през високите железни порти, вградени в солидни каменни стени, прекоси павирания двор и спря пред главната врата. Там вече чакаха слуги, за да помогнат на отец Алвито да слезе от коня си. Той се спусна от седлото и им подхвърли юздите. Шпорите му подрънкваха по каменната настилка на пътеката, водеща към главното здание. Зави зад ъгъла покрай параклисчето, мина под няколко свода и влезе в най-вътрешния двор с фонтан и навяваща спокойствие градина. Вратата на предверието беше разтворена. Той превъзмогна тревогата си, успокои се и влезе.
— Сам ли е?
— Не, Мартин, не е — отвърна отец Солди, дребен, добродушен неаполитанец с белязано от едрата шарка лице, който служеше като секретар при Делегата посетител вече тридесет години, двадесет и пет от които в Азия. — Капитан Ферейра се намира при негово високопреосвещенство. Да, паунът е в момента при него. Но негово високопреосвещенство каза веднага да влезеш. Какво се е случило?
— Нищо.
Солди изсумтя и продължи да си подостря перото.
— Нищо значи. Е, така или иначе, скоро ще разбера.
— Вярно — съгласи се Алвито, комуто старецът много допадаше. После се запъти към най-крайната врата. В камината горяха дърва и осветяваха тежките мебели, потъмнели от времето и от грижливото поддържане. Над камината висеше малка картина от Тинторето — Мадона с младенец. Делегатът посетител я бе донесъл със себе си от Рим и Алвито много я харесваше.