Сътворението
- Автор: Видал Гор
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Переводчик: Незабравка Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сътворението». Краткое содержание книги:
— Не, дете, не поддържам възгледа, че светът не е вечен и всички други възгледи са погрешни.
После младежът попита дали космосът е краен или безкраен, дали тялото е подобно на душата, или не, дали след смъртта светецът продължава да съществува и така нататък. И всеки път Буда повтаряше същия отговор, или антиотговор, който даде на въпроса вечен ли е светът.
— Тогава какви възражения има Татхагата по всяка от тези теории, че не приема нито една от тях? — попита го накрая младежът.
— Защото, дете, възгледът, че светът е вечен, че е джунгла, пустиня, куклено представление, страдание и верига, завинаги свързана с нещастието, болката, отчаянието и агонията, този възглед не допринася за безразличието, отсъствието на желание, бездействието, покоя, познанието, върховната мъдрост и нирваната.
— Това ли е отговорът на Татхагата на всеки от въпросите?
Буда кимна.
— Това е възражението, което имам по тези привидно противоречиви теории, и причината, поради която не съм възприел нито една от тях.
— А има ли Татхагата своя теория?
Настъпи мълчание. Трябва да призная, че страните ми внезапно пламнаха и имах чувството, че ме изгаря треска. Неудържимо желаех да узная отговора или антиотговора.
— Буда не е обвързан с никакви теории. — Очите му сякаш гледаха не нас, а някакъв свят, или антисвят, който не можехме да възприемем. — Има, разбира се, неща, които знам. Знам каква е природата на материята. Знам как се раждат нещата и как загиват. Каква е природата на Усещането. Как се появява то и как изчезва. Как започва осъзнаването и колко скоро спира. И понеже знам тези неща, успях да се освободя от всякакво пристрастие. Аз-а го няма, той е отхвърлен, изоставен.
— Но, Татхагата, ти… един светец, какъвто си ти, преражда ли се?
— В случая е неуместно да се каже, че се преражда.
— Значи ли това, че не се преражда?
— Това също е неуместно в случая.
— Тогава той едновременно и се преражда, и не се преражда.
— Не. Едновременността също е неуместна.
— Обърках се, Татхагата. Трябва или едното, или другото да е вярно, или дори и двете едновременно, но…
— Достатъчно, дете. Объркал си се, тъй като много често е невъзможно да видиш това, което е пред очите ти, понеже гледаш в обратна посока. Ако пред теб гореше огън, щеше ли да го забележиш?
— Да, Татхагата.
— Е, добре, когато огънят угасне, къде отива той? На изток? На запад? На север? На юг?
— Но въпросът е неуместен, Татхагата. Когато огънят угасне, защото няма повече какво да гори, той… е изчезнал, угаснал.
— Ти сам си отговори на въпроса дали светецът се преражда, или не. Въпросът е неуместен. Също като огъня, и светецът изчезва, угасва, защото няма повече какво да гори.
— Да — отговори младежът, — разбирам.
— Може би започваш да разбираш.
Буда насочи поглед към мястото, където седях аз, Струва ми се, че нито веднъж не погледна мен самия,
— Често водим този разговор — каза той. — И аз винаги използувам сравнението с огъня, защото изглежда лесно за разбиране.
Последва дълго мълчание.
— Всичко, подчинено на причинността, е мираж — изрече внезапно Сарипутра.
Последва ново мълчание. Вече не си спомнях нито един от въпросите, които се канех да задам. Като прословутия огън умът ми бе изгаснал.
Принц Джета заговори вместо мен:
— Татхагата, посланикът на Великия персийски цар иска да узнае как е бил сътворен светът?
Буда извърна към мен своите странни, невиждащи очи. После се усмихна.
— Може би самият ти би искал да ми кажеш — рече той и оголи зъби. Бяха пожълтели и обезпокояващо приличаха на дългите зъби на някакво хищно животно.
Нямам представа какво съм му отговорил. Сигурно съм му описал едновременното създаване на доброто и злото. Повторил съм му учението на дядо си. Гледал съм тези негови тесни очи, прицелили се — мисля, че това е най-точната дума — някъде в мен.
Когато свърших, Буда ми отвърна любезно:
— Тъй като никой никога няма да разбере със сигурност дали неговата представа за сътворението е правилна, напълно невъзможно е той да знае дали чуждата представа е неправилна.
И с това приключи единствената важна тема на този свят.
Последва ново мълчание, този път много дълго. Слушах ромоленето на дъжда по сламения покрив, свистенето на вятъра в дърветата, напевните крясъци на маймуните в близкия манастир.
Накрая се сетих за един от многото въпроси, които имах намерение да му задам.
— Кажи ми, Буда, ако животът на този свят е зло, защо тогава съществува светът?
Буда погледна към мен. Мисля, че този път може и да ме е видял, макар че сега всичко наоколо беше обвито в някаква полупризрачна зеленикава светлина, сякаш се бяхме гмурнали в езеро и гледахме под водата.