Любимият непознат

— Естествено! — Той вдигна лявата си ръка. — Аз съм ти баща и съм загрижен за теб.

Лианор скочи разгневена.

— Край на глупостите! Вие не сте ми баща! Вие сте Едуард Гейтлинг! Престанете да се правите на палячо! — Посочи отново към портрета над камината. — Това е баща ми! Това е Робърт Самъртън! И аз искам да знам коя съм! Ако наистина съм Лианор Синклер, защо е тогава цялото това представление?

Гейтлинг разтвори изненадано очи.

— Но ти си Лианор и Малкълм действително е твой съпруг.

Тя поклати глава, объркана и болезнено разочарована. Беше се надявала на съвсем друг отговор.

— Защо са тези преструвки? Защо играхте ролята на мой баща?

— Толкова ли не разбираш, дете? — Той се приближи бързо към нея, вдигнал умолително едната си ръка. — Ти беше в дома на Уингейт и си мислеше, че си Лиарин и че си негова жена, а и той упорито твърдеше същото. Трябваше да се намерят по-силни аргументи от думата на Малкълм, за да се върнеш вкъщи.

— Но защо не повикахте истинския ми баща?

— Защото е в Англия, момиче, а Малкълм се страхуваше от това, което можеше да се случи между теб и Уингейт. Докато бъдеше уведомен баща ти, докато пристигнеше тук… Боже мой! Та дотогава ти можеше да родиш дете от този мъж!

Сега беше неин ред да закърши ръце.

— Значи Малкълм ви е наел, за да ми разигравате тази комедия?

Едуард Гейтлинг кимна едва-едва.

— Да, нещо подобно.

— Изглежда, сте много привързан към Малкълм — забеляза хладно тя. — Откога го познавате?

Гейтлинг отпи от уискито и стисна чашата с две ръце.

— Бих казал, от доста време.

— Още от преди сватбата ни?

— Аз… ъ-ъ… аз бях… Дълго време ме нямаше — промърмори той.

— Значи изобщо не сте присъствали на сватбата.

— Не, не присъствах… Не мога да ти опиша всички подробности.

— Аз си спомням, поне отчасти — каза тя.

Едуард Гейтлинг рязко вдигна глава.

— Така ли? Аз пък си мислех, че не можеш нищо да си спомниш.

Лианор се усмихна.

— Нали ви казах, че започвам бавно да си припомням.

Той намръщи загрижено чело, после отново сведе поглед.

— Малкълм ще се зарадва да чуе това.

— Не виждам защо.

— Как така? — Той я погледна объркано.

— Дори да си възвърна напълно паметта, това не би променило нищо. Нямам представа защо съм се омъжила за него, но каквото и да е имало между нас, всичко е свършило.

Гейтлинг отпусна рамене и въздъхна дълбоко.

— Горкият Малкълм. Той толкова те обича…

— Не съм много сигурна, но дори да е така… Вече съм решила.

— Ще се върнеш ли с този Уингейт в Нечиз?

— Нямам намерение да ви информирам за плановете си. — Лианор се поколеба за момент, после продължи: — Бих желала да напуснете къщата колкото може по-бързо. Вече няма причини да оставате тук.

Гейтлинг й хвърли изненадан поглед, след това кимна с нежелание, остави чашата си и тръгна към вратата. На прага се спря и я изгледа продължително, после напусна помещението. Лианор чу как бавно и тежко се качва по стълбите. Малко по-късно вратата на стаята му се отвори и отново се затвори.