Шутът на кралицата

— Какво казах? — настоях.

Той се поколеба:

— Дете, ако ангелът, който те направлява, искаше да знаеш какви думи си изрекла, щеше да те остави да ги изречеш в будно състояние.

Кимнах.

— Той не го стори. Навярно е по-добре, че не знаеш.

— Но какво да кажа на лорд Робърт, когато го видя? — настоях. — И какво мога да кажа на кралицата за бебето й?

— Можеш да кажеш на лорд Робърт, че ще бъде свободен, преди да са изтекли две години — каза Джон Дий твърдо. — Ще има момент, в който ще мисли, че всичко е изгубено, отново, а то ще бъде в същия миг, когато всичко ще започва наново за него. Тогава не трябва да се отчайва. А на кралицата трябва да кажеш да се надява. Ако някоя жена на света трябва да бъде дарена с дете, защото ще бъде добра майка, защото обича бащата, и защото копнее за дете, това е тази кралица. Но дали ще носи син в утробата си така, както го носи в сърцето си, не мога да ти кажа. Не мога да ти кажа дали ще има дете от това раждане, или не.

Изправих се на крака.

— Тогава ще вървя — казах. — Трябва да върна коня. Но, мистър Дий…

— Да?

— Ами принцеса Елизабет? Ще наследи ли трона по силата на наследственото си право?

Той ми се усмихна:

— Помниш ли какво видяхме, когато гадаехме за първи път?

Кимнах.

— Ти каза, че ще има дете, но не истинско дете. Мисля, че това е първото бебе на кралицата, което трябваше да се е родило, но още го няма. Каза, че ще има крал, но не истински владетел — мисля, че това е Филип Испански, когото наричаме крал, но който не е и никога няма да бъде крал на Англия. После каза, че ще има кралица-дева, напълно забравена, и кралица, но не и дева.

— Да не би това да е кралица Джейн, която беше кралица-дева, а сега всички са я забравили, а сега кралица Мери, която наричаше себе си дева, а сега е омъжена кралица? — попитах.

Той кимна:

— Може би. Мисля, че часът на принцесата ще дойде. Имаше и още, но повече не мога да ти разкрия. Сега си върви.

Кимнах и излязох от стаята. Докато затварях вратата след себе си, видях мрачното му умислено лице в огледалото, когато се наведе напред да духне свещите, и се запитах какво ли друго ме беше чул да казвам, когато бях изпаднала в подобния на транс сън.

— Какво видя? — запита нетърпеливо Елизабет в мига, щом затворих вратата.

— Нищо! — възкликнах. Почти ме напуши смях при изражението на лицето й. — Ще трябва да питате мистър Дий. Не видях нищо. Беше нещо като заспиване.

— Но говорила ли си, а той видя ли нещо?

— Не мога да кажа, принцесо — казах, като тръгнах към вратата и спрях за миг, само за да й се поклоня леко. — Трябва да отведа кобилата си обратно в конюшнята, иначе ще забележат, че я няма и ще започнат да ме търсят.

Елизабет ми кимна, в знак, че съм свободна, и точно когато се канех да отворя вратата, на нея се почука отвън, в същия ритъм, с който Кат Ашли си беше послужила по-рано. След миг Кат се озова до вратата и я отвори. Един мъж се шмугна в стаята и тя бързо затвори вратата зад него. Свих се и се отдръпнах, когато познах сър Уилям Пикъринг, стария приятел на Елизабет, съратник в заговора от времето на бунта на Уайът. Дори не бях разбрала, че на сър Уилям е простено и отново е допуснат в двора — после осъзнах, че вероятно изобщо не е получил опрощение, нито пък го допускат в двора. Това беше тайно посещение.