Пътуване към Изтока
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Илиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Изтока». Краткое содержание книги:
— Рядкости? Да събирам? Ако вие можете да разберете нещо от този парцал, опитайте се, господин Дредихум.
Старият оглеждаше и опипваше хартията с голямо удоволствие.
— Е, разбира се — отвърна той, като се подсмихваше, — това е много хубав откъс от един макар и вече поразвален, по-късен текст. Той е аскийски.
— Аскийски?! — извика Карл Хамелт.
— О, да, господин кандидат — каза приветливо философът. — Но ми признайте, драги господин Лаушер, откъде ви попадна тази рядка находка? Навярно си заслужава да се направят по-нататъшни издирвания.
— Вие говорите небивалици, господин, Дредихум — усмихна се със свито сърце поетът. — Този лист е съвършено нов; аз самият го написах миналата нощ.
Философът измери Лаушер с гневен поглед.
— Трябва да призная — отвърна той, — действително трябва да призная, мили млади господине, че подобни шеги доста ме учудват.
Но Лаушер продължи да се държи сериозно.
— Господин Дредихум — извика той буйно, — следва да ви помоля да не ме бъркате с някакъв шегаджия и в случай че вие самият, както изглежда, искате да играете тази весела роля, моля, ако обичате, потърсете си друга сцена извън моето жилище.
— Е, е — усмихна се добродушно Дредихум, — може би вие ще премислите още веднъж тази работа. А междувременно сбогом на цялата компания, драги господа! — С това той нагласи на побелялата си глава своята шапка, която имаше зеленикав оттенък, и безмълвно напусна стаята.
Долу Дредихум намери единствено красивата Лулу в празния салон на кръчмата да бърше винени чаши. Той сам си напълни една чаша от бурето и седна край масата срещу момичето. Без да заговори, от време на време приветливо поглеждаше със старите си светли очи лицето на красавицата, а тя, тъй като долавяше неговото благоразположение, несмущавано продължаваше работата си. Философът взе една празна шлифована чаша, наля малко вода в нея и след като бе навлажнил ръба й с върха на показалеца си, започна да я търка. Скоро се разнесе тих шум, а после ясен тон, който, без да прекъсва, ту заехтяваше, ту глъхнеше и изпълваше стаята. Красивата Лулу с удоволствие слушаше нежната мелодия, отпусна ръце за почивка, заслуша се и беше крайно очарована от вечните сладостни кристални звуци, когато старият понякога вдигаше поглед от чашата и приятелски и проницателно се взираше в очите й. Цялото помещение кънтеше от ясногласното стъкло. Лулу стоеше спокойна сред салона, не мислеше за нищо, очите й бяха големи като на заслушано дете.
— Жив ли е още старият крал? — чу тя нечий питащ глас и не знаеше дали въпросът бе зададен от стария, или идваше от тоновете, извличани от чашата. Но тя трябваше да отвърне на въпроса с кимване на глава, а не знаеше защо.
— А ти помниш ли още напева на арфата Сребърна песен?
Лулу отново трябваше да кимне, а не знаеше защо. По-тих ехтеше кристалният звън. Гласът питаше: „Къде са струните на Сребърната арфа?“ Звукът затихваше и затихваше, трептеше в малки нежни вълни. Тогава красивата Лулу се разплака, а не знаеше защо. В стаята беше станало съвсем тихо и тази тишина дълго не бе нарушена.
— Защо плачете, Лулу? — попита Дредихум.
— Плаках ли? — отвърна тя свенливо. — Хрумна ми една песен от моето детство; но мога да си я спомня само наполовина.
Вратата се отвори рязко и госпожа Мюлер влетя.
— Какво, ти още се занимаваш с няколко чаши! — извика тя, гласът й звучеше като лай.
Лулу отново се разплака, стопанката мърмореше и проклинаше; и двете не забелязаха как философът издуха от своята къса лула голям димен пръстен, седна в него и тихо, понесен от кроткото течение, изчезна през отворения прозорец.
4
Членовете на petit cénacle се бяха събрали в близката гора. С тях беше дошъл и референдарят Оскар Риплайн. Между налягалите на тревата другари се завързаха мечтателните разговори на младостта и приятелството, прекъсвани толкова често от смехове, колкото и от паузи на размисъл.
Ставаше дума особено за мненията и намеренията на поета, тъй като на другия ден той смяташе да предприеме едно пътуване и не знаеха кота и как ще се видят отново.
— Искам да отида в чужбина — каза Херман Лаушер, — трябва да се уединя и отново да вдъхна свеж въздух. Може би някога на драго сърце ще се върна; засега обаче съм се наситил и преситил от този ограничен ергенски живот и цялото мизерно студентстване. Струва ми се, че всичко наоколо ми мирише на тютюн и бира; освен това през последните години погълнах много повече наука, отколкото е полезно за един човек на изкуството.
— Какво говориш — прекъсна го Оскар, — мисля, че имаме достатъчно необразовани хора на изкуството, особено поети.