Пътуване към Изтока

— Да, добро утро — разгневи се той, — отдавна вече не е утро. Пак си се натряскал в йотлингската кръчма и виното още блести в очите ти.

Карл се ухили и бутна назад кафявата си филцова шапка.

— Е, и така да е! — каза Лаушер.

Тримата приятели тръгнаха към града, минаха край гарата и по моста над потока и бавно продължиха по вала към гостилницата „Кралска корона“. Тъкмо тази беше не само предпочитаната от кирххаймския приятел бирария, но и сегашното убежище на пристигналия тук поет.

Още докато те се приближаваха към стълбището на „Короната“, тежката врата изведнъж се отвори широко и срещу тях с мълниеносна бързина се спусна белокос, сивобрад мъж със зачервено от гняв лице в най-неудържимо възбуждение.

Приятелите учудени познаха стария чудак и философ Дредихум и в подножието на стълбището му препречиха пътя.

— Чакайте, скъпи господин Дредихум — му извика поетът Лаушер. — Как може един философ така да загуби равновесие? Върнете се обратно, многоуважаеми, и вътре на хладно ни изплачете болката си.

С един кос, дебнещ поглед на недоверие философът вдигна чорлавата си глава и позна тримата млади мъже.

— Ах, тук ли сте били! — извика той. — Целият petit cénacle90. Бързайте да влезете, приятели, пийте бира и преживейте там чудото; ала не искайте старецът, в чието сърце и ум ровят демони, да вземе участие в това!

— Но скъпи господин Дредихум, какво ви е, какво ви става днес? — попита съчувствено Лудвиг Угел, ала веднага ужасен се олюля и се облегна на парапета на стълбището, защото философът му стовари един юмрук странишком, изтича, запенен и проклинайки, на улицата.

— Подлата Цишелгифт — проръмжа той, докато бързаше, — нещастният талисман, който бе омагьосан в червено-синьо цвете! Зле третирано, единственото, стъпкано в прах… Жертва на сатанинска злоба… Възкресен мъчителен спомен…

Учудени, тримата поклащаха глави, но оставиха обхванатия от бяс да тича и накрая почнаха да се изкачват по стълбата, когато вратата отново се отвори и след едно приветливо сбогуване с кимване към залата излезе викарият Вилхелм Винголф. Той бе весело поздравен от стоящите долу и веднага разпитан от всички за причината на блажения блясък, който сякаш позлатяваше едрата му достолепна глава. Викарият доверително отведе поета настрани, тайнствено вдигна дебелия си показалец нагоре и като се усмихваше дяволито, му каза на ухо: „Помислете си, днес написах първите стихове в моя живот, и то току-що!“

Поетът така учудено отвори очи, че те изглеждаха по-широки от тесните рамки на златните му очила.

— Кажете ги! — извика той високо.

Викарият се извърна към тримата приятели, отново вдигна показалец и щастлив, с присвити очи изрече своя стих: