Птича песен

Поръчаха още вино и го изпиха с мазните картофи, които им се струваха изискани на вкус — пресни, горещи и ухаещи на дом. Джак избърса уста в ръкава си и вдигна чаша. Евънс и Джоунс стояха близо до него в блъсканицата.

— За Артър Шоу — каза Джак. — Най-добрият приятел, който човек би могъл да има.

Пиха, после пак. Джак го правеше с ритмичната и бавна решителност, с която си вършеше работата в тунела. Някъде в трезвия му мозък се беше загнездил болезнен спомен за Шоу. И той малко по малко заличаваше тази хладна част от ума си, докато накрая я изтри напълно заедно със спомена.

Кръчмата трябваше да затвори в осем и половина, когато щеше да пристигне военната полиция, за да се увери, че няма останали хора там. Оставаха още двайсет минути и скоростта на пиенето се увеличи. Евънс запя, а Джоунс, чиито уелски прадеди бяха се преместили в Лондон преди много поколения, намери достатъчно келтска кръв у себе си, за да го подкрепи. След това накараха Джак Файърбрейс да изпълни номера си.

Когато Евънс призова за тишина, Джак почувства вдъхновение. Започна с няколко познати шеги и установи, че първоначалната досада на мъжете от прекъсването на разговора им скоро премина в шумно одобрение. Вървеше към кулминационната част на всеки виц с професионално спокойствие, като правеше кратки паузи, за да нагнетява напрежението. Алкохолът го беше направил дързък и освободен; усещаше, че е преминал отвъд фазата, в която заваляше думите или забравяше къде се намира; вместо това се бе устремил към нов вид яснота. Имаше нещо надменно, направо жестоко в увереността му.

Мъжете харесаха много вицовете, макар да ги бяха чували и преди. Джак беше убедителен. Малцина го бяха виждали да се представя толкова добре. Той не се смееше много, но виждаше ефекта от шегите си върху публиката. Бурният им смях отекваше в ушите му като рева на морето. Искаше му се той да става все по-гръмогласен и да погълне войната. Ако викаха достатъчно силно, можеха да разтърсят света и да го накарат да се осъзнае; да успеят да върнат дори мъртвите към живот.

Джак пи още вино от каната, която един доволен зрител му подаде. От състоянието на крайна невъзмутимост, дължащо се на пълното падане на задръжките му, той премина към някаква трескава несвързаност, която го накара да смята, че онова, към което се стремеше — могъщото отприщване на смеха — може да бъде постигнато чрез настоятелност, а не чрез хладно съсредоточаване върху средствата, които да го изтръгнат. Започна да повтаря ефектните думи от вицовете и да дирижира реакцията на слушателите с ръце. Някои от мъжете изглеждаха озадачени, други започнаха да губят интерес и да се връщат към прекъснатите си разговори.