Друговремец

– Хайде! – каза той. – Хвани се здраво с две ръце и опри крака в стената! Хайде!

Тръгнах, пристъпвайки надолу по стената, стиснала въжето – връвта се плъзгаше и пареше ръцете ми. Приземих се до конете и побързах да се кача. Джейми се хвърли на седлото зад мен и поехме в галоп.

Забавихме на два-три километра от форта, когато стана ясно, че сме изгубили преследвачите си. След кратко съвещание Дугал реши да поемем към границата със земите на Макинтош, най-близката безопасна кланова територия.

– Можем довечера да стигнем до Дуунсбъри, там ще сме в безопасност. До утре ще ни издирват официално, но тогава вече ще сме оттатък границата.

Следобедът напредваше. Поехме с отмерено темпо, а конят ни изоставаше леко с двойния си товар. Моят кон навярно още хрупаше доволно трева в онази горичка и чакаше някой да го намери.

– Как ме открихте? – попитах. Шокът започваше да оказва влияние и се разтреперих – скръстих ръце, за да се овладея. Дрехите ми бяха изсъхнали почти изцяло, но мразът ме пронизваше чак до кости.

– Реших да не те оставям съвсем сама и изпратих човек да те наглежда. Не те е видял да си тръгваш, но е видял английските войници при брода, и теб с тях.

Гласът на Джейми бе леден. Не можех да го виня. Зъбите ми затракаха.

– Из-изненадана съм, че не си ме помислил за английски шпионин и н-не си ме оставил там.

– Дугал искаше. Но този, дето те беше видял с войниците, каза, че си се дърпала. Трябваше да се уверя с очите си. – Погледна ме, без да променя изражението си. – Имаш късмет, сасенак, че видях каквото видях в стаята. Поне Дугал трябва да признае, че не си заедно с англичаните.

– Д-Дугал, а? Ами ти? К-какво мислиш ти?

Той не отвърна, само изсумтя. Поне се смили над мен дотолкова, че да ме загърне с наметката си, но не ме докосваше повече от необходимото. Яздеше в мрачно мълчание и ­дърпаше юздите рязко и гневно, много по-различно от обичайната му плавност.

Самата аз бях разстроена и объркана и нямах намерение да му търпя настроенията.

– Е, какво има тогава? Какво става? – попитах нетърпеливо. – Спри да се цупиш, за Бога!

Тонът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах, и усетих как се наежвам още повече. Той обърна главата на коня си и спря край пътя. Преди да разбера какво точно се случва, слезе и ме дръпна от седлото. Приземих се несръчно и се олюлях, мъчейки се да запазя равновесие.

Дугал и останалите също спряха, когато ни видяха. Джейми им показа с рязък жест да продължават и Дугал също вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал.

– Не се бави – подвикна и тръгнаха.

Джейми изчака да се отдалечат достатъчно. След това ме завъртя рязко към себе си. Беше очевидно бесен, още миг и щеше да избухне. Собственият ми гняв се надигаше – с какво право се държеше така с мен?

– Да се цупя! – възкликна той. – Да се цупя, така ли? Удържам се пряко волята си, за да не те разтреса, докато ти изскочат зъбите, а ми казваш да не се цупя!