Друговремец

– Има не едно и две привлекателни неща в идеята – рече, докато следеше очите ми, вперени в пръчката. – Но може да се сетя и за нещо по-добро, ако събера мислите си.

– Сигурно бихте могъл – отвърнах и пригладих встрани плътен кичур, паднал над очите ми. – Само че не ви е разрешено да биете жени, нали?

– Само при определени обстоятелства – каза той любезно. – Които не отговарят на положението ви – още. Но това са все официални дела. Исках първо да се поопознаем лично.

Посегна към гарафата на бюфета до него.

Пиехме бордо безмълвно и се гледахме над чашите.

– Забравих да отправя благопожеланията си за брака ви – каза той ненадейно. – Простете липсата ми на обноски.

– О, няма проблеми – мило му отвърнах. – Убедена съм, че родът на съпруга ми ще ви е много благодарен, задето сте ми предложили гостоприемството си.

– О, съмнява ме – каза той с очарователна усмивка. – Но пък и не се сетих да ги уведомя, че сте тук.

– Защо смятате, че не знаят? – попитах го, макар вътрешно да губех решителност, въпреки да си бях казала, че ще го надвия с безочливост. Погледнах набързо през прозореца, но той се намираше от погрешната страна на сградата. Слънцето не се виждаше, но още жълтееше ярко – следобед ли беше? Колко щеше да се мине, преди Джейми да открие коня ми? Колко щеше да се мине, преди да последва дирята ми през потока – и преди да я загуби? Да изчезнеш безследно имаше предимства. Всъщност, ако Рандал не решеше да изпрати на Дугал вест, нямаше как шотландците да разберат къде съм отишла.

– Ако знаеха – рече капитанът и изви нагоре елегантна вежда, – сигурно вече щяха да са се свързали с мен. Предвид с какви епитети ме наричаше Дугал Макензи при последната ни среща, не бих казал, че ме счита за най-подходящия придружител на дама, особено от неговия род. А кланът Макензи явно ви смята за толкова ценна, че по-скоро би ви приветствал, отколкото да ви остави в ръцете ми. Мислех, че дори варварите се грижат по-добре за жените си. – Очите му изведнъж проб­леснаха. – Или може би сте решила да се разделите с тях?

Той се отпусна назад, заинтригуван от новата посока за размисъл. Попита:

– Може би брачната нощ ви е дошла в повече? Трябва да призная, че ме смути и озадачи това, че предпочитате да споделяте постелята на някой от онези космати, полуголи диваци, вместо да продължим разговорите си. Това говори за силна отдаденост към дълга, мадам, и трябва да поздравя работодателя ви за способността му да ви вдъхнови така. Но – облегна се още по-назад в стола си и закрепи чашата бордо на коляното си, – се боя, че трябва да ви поискам името му. Ако наистина сте се разделили с мъжете от Макензи, най-вероятно сте френски агент. Ала чий?

Изгледа ме втренчено, като змия, омайваща птица. Бях изпила достатъчно бордо, за да запълня празнотата в себе си, и отвърнах на погледа.

– О – казах с благовъзпитан тон, – значи най-после ме включвате в разговора, така ли? Мисля, че добре се справяхте и сам. Моля, продължете.

Фините извивки на устата му се присвиха, а дълбоката бразда в ъгълчето стана още по-дълбока, но той не отвърна. Остави чашата, изправи се и свали перуката си. Отиде до скрина и я постави на една празна стойка. Спря се за миг, когато видя тъмните зрънца пясък по другата перука, но изражението му не се промени забележимо.