Зовът на костите [bg]

Йонан развеселено се усмихна на това предположение.

- Не, шефке, майка ви не е Тартало. Няма как да бъде. Някои от костите, открити в пещерата, са престояли там повече от десет години, а според мен преди десет години майка ви вече е била доста болна или дори настанена в клиниката. Откога е там? Но част от другите очевидно са били оставени, когато тя вече се е лекувала в клиниката.

- Не, още не беше постъпила, но беше достатъчно зле, за да участва в подобно нещо. И все пак тя го познава.

- Няма съмнение - съгласи се Йонан, - макар че не е изключено да не знае дори кой е, нито какво върши.

Амая се замисли.

- Имаме добър коз със съпруга на Нурия, мъжът с отрязаните пръсти.

- Да, но той е бил зад решетките, когато са убили Йоана - възрази тя.

- Все пак хлапакът от Арискун идентифицира осквернителя.

- По дяволите, главата ми ще се пръсне - обяви изведнъж Амая. - Трябва да обмисля всичко това на спокойствие. Трябва...

Беше се стъмнило напълно, когато пристигнаха в Елисондо.

- Остави ме тук - каза Амая, като завиха по улица „Сантяго“, - малко чист въздух ще ми дойде добре.

Йонан отби колата и спря.

Амая слезе от автомобила и се позабави малко до отворената врата, докато си слагаше ръкавиците и вдигаше ципа на якето си. Следобедният дъжд бе оставил влажна диря по земята, но сега на ясното небе тук-там блещукаха звезди. След като светлините от колата на Йонан изчезнаха, улица „Сантяго“ остана тиха и пуста. Амая вървеше бавно, мислейки за силата на тишината, която властваше над бастанската нощ, тишина, възможна само тук, едновременно приятна и оглушителна със своето послание за самота и пустош. Това събуди у нея тъга по Памплона и улица „Меркадерес“, където живееха - улица, изпълнена с народ и оживление, която рядко стихваше, улица, която никого не подлъгваше.

Тишината в Елисондо провъзгласяваше несъществуващо спокойствие, покой, който кипеше под повърхността си, сякаш през него минаваше подводна река от гореща лава и заедно с река Бастан изпълваше местните жители със земна бликаща енергия, дошла от самата преизподня.

Дочу музика и се обърна да погледне. Две двойки редовни клиенти на „Сайоа“ влизаха в бара. Щом вратата се затвори, улицата отново потъна в своето състояние. Беше студено, но липсата на вятър правеше нощта почти приятна. Слезе към „Муниартеа“, давайки възможност на оглушителния тътен от язовира да наруши покоя, свали ръкавицата си и опря ръка върху ледения камък, където бе издълбано името на моста.

- Муниартеа.

Прочете го, както бе правила милион пъти като дете. Гласът й, едва доловим шепот, потъна в непрекъснатия шум от водата и от полъха на лекия бриз, който тук вече препускаше по реката. Изведнъж я обзе тъга по летните нощи, когато осветлението на язовира му придаваше почти идиличния вид на пощенска картичка, предназначена за туристите. Но през зимните нощи мракът ставаше пълновластен господар в Бастан и жителите на долината едва дръзваха да отнемат част от пространството му в ограничените рамки на домовете си. Амая отстъпи крачка назад, загледана в черната вода, която течеше под краката й, устремена към бурното море, очакващо я много километри по-надолу. Нахлузи отново ръкавицата си и докато навлизаше в ,Чокото“, дебелите стени на къщите заглушиха бумтенето на язовира, което долиташе като спомен откъм овощните градини на госпожа Нати.